Клайв Къслър - Саботьорът

Напусна пансиона през задната врата, за да не го види никой в новия му облик и по обиколен път отиде до железопътната гара, като непрекъснато проверяваше, да не би да го следят. Хвърли раницата зад една ограда, но куфара задържа.

Към гарата на „Южен Пасифик“ се стичаха стотици пътници. Вля се в множеството и се стопи сред тях, поредният добре облечен бизнесмен, тръгнал на път за някой далечен град. Но изведнъж, преди да се е усетил и да се спре, се изсмя на глас. Изсмя се толкова силно, че покри устата си, за да се увери, че брадата му не се е разместила.

На вестникарската будка беше изложен последният брой на списание „Харпърс Уикли“. Карикатурата на корицата показваше не кого да е, а самия Озгуд Хенеси. Президентът на железопътната компания беше изобразен като страховит октопод, изпънал железопътни линии като пипала в Ню Йорк Сити. Широко усмихнат, Саботьора купи списанието за десет цента.

Вестникарят го гледаше зяпнал, тъй че отиде на друга будка извън гарата и попита:

— Имате ли моливи? Един дебел. И плик и марка, ако обичате.

Усамоти се в тоалетната в най-близкия хотел. Скъса корицата на списанието, написа нещо отгоре й и я запечата в плика. Адресира го до „Главен следовател Айзък Бел, Детективска агенция Ван Дорн, Сан Франциско“.

Залепи марката, забърза обратно към гарата и пусна плика в пощенска кутия. След това се качи на експреса за Огдън, Юта, на почти хиляда километра на изток, кръстовищен град близо до Грейт Солт Лейк, където се сливаха девет железопътни линии. Кондукторът мина.

— Билети, господа.

Саботьора си беше купил билет. Но докато посягаше да го извади от джоба на елека си, долови опасност. Каквото и да бе събудило опасенията му, не го подложи на съмнение. Можеше да е какво ли не. Беше забелязал извънредна полиция в депата на Сакраменто. Продавачът на билети го беше изгледал съсредоточено. Шляещият се мъж, когото бе забелязал в пътническата чакалня, можеше да е оперативен служител на Ван Дорн. Довери се на инстинктите си, остави билета в джоба си и вместо него показа железопътна карта.

Бел се придвижваше с усилие през четиридесетте и осем часа влудяващи забавяния, докато стигне до строителния район на Каскейд в началото на прекъснатата линия. Диспечерите на „Южен Пасифик“ бяха затормозени от отрязаните телеграфни жици, с което влаковият трафик бе напълно разстроен. Лилиан беше вдигнала ръце и бе откарала специалния си влак обратно към Сакраменто. Бел се беше прехвърлял от един товарен влак на друг, докато най-сетне пристигна заедно с товари от платнища и динамит.

Компания „Южен Пасифик“ беше използвала времето си по-добре от него. Опустошеното от пожара локомотивно депо беше съборено и отломките бяха извозени, а сто дърводелци вдигаха нова конструкция с пресен дървен материал, довлечен от дъскорезницата.

— Зима — обясни плещестият бригадир на обекта бързината на ремонтите. — Няма да е добре да се оправят локомотивите в снега.

Купища изкривени релси се товареха на платформи и там, където влакът беглец беше разбил стрелките, полагаха нов коловоз. Кранове вдигаха на новите релси нападали вагони. Общи работници разпъваха циркови палатки на мястото на кухнята, подпалена от изхвърлени от депото въглени. Работниците, които обядваха прави, бяха в мрачно настроение и се чуваха приказки за отказ да се връщат на работа. Изнервяше ги не неудобството от липса на маси и пейки, а страхът.

— Компанията като не може да ни защити, тогава кой? — запита някой. Отговорът последва разгорещен и мрачен от няколко посоки.

— Спасяваме се сами. До деня за плащане на надниците, а после кой откъдето е.

Бел видя яркочервения частен влак на Озгуд Хенеси да се плъзга по коловозите в станцията и забърза към него, въпреки че не гореше от нетърпение за срещата. Джоузеф Ван Дорн, който се бе присъединил към Хенеси в Сан Франциско, го посрещна на вратата с гробовно лице.

— Старият е бесен за връзване. Двамата с теб ще се свиваме и ще слушаме рева му.

А Хенеси рева и още как. Макар и не в началото. В началото звучеше като пребит човек.

— Не преувеличавах, момчета. Ако не свържа с моста при каньона Каскейд, преди да е паднал снегът, линията е мъртва. А с нея онези кучи синове — банкерите — ще ме отрежат. — Погледна Бел със скръбни очи. — Видях ти лицето, когато ти казах, че започнах с набиване на клинове като баща ми. Зачуди се как е могло това мършаво нафукано изкопаемо да размахва железарски чук, нали? Не съм бил цял живот кожа и кости. Можех обръчи да набия около тебе по онова време. Но ми се скапа сърцето и то ме сви до това, което виждаш сега.