Клайв Къслър - Саботьорът

— Тя се пенсионира, мистър.

Бел продължи надолу, докато стигна до редица паянтови бараки, сковани от дъски на амбалажни сандъци. Тук-там още личеше изписано първоначалното им съдържание. КЛИНОВЕ. ПАМУК. ВЪЛНА. ДРЪЖКИ ЗА КИРКИ.

Пред една такава, означена с „БАРАБАНИ ЗА МЕХАНИЧНИ ПИАНА“, видя стара жена, седнала на обърната кофа и хванала се с ръце за главата. Косата й беше бяла. Облеклото й — памучна рокля с шал около раменете — беше твърде тънко за студената влага, вдигаща се от мръсната вада. Видя го, че идва и скочи на крака с изписан на лицето й ужас.

— Не е тук! — извика старицата.

— Кой? Успокоите се, госпожо. Няма да ви нараня.

— Дони! — изрева тя. — Законът е дошъл.

— Не съм законът — каза Бел. — Аз…

— Дони! Бягай!

От бараката навън изхвърча дървосекач, висок над метър и осемдесет. Имаше огромни като на морж мустаци, провиснали под прошарената му брадичка, дълга мазна коса и стискаше ловджийски нож в юмрука си.

— Вие ли сте Дон Албърт? — попита Бел.

— Дони ми е братовчед — каза дървосекачът. — Бягайте, докато можете, мистър. Това е семейство.

Притеснен, че Дон Албърт е драснал навън през задната врата. Бел бръкна под бомбето си и измъкна в ръката си своя 44-калибров деринджър.

— Падам си по боя с ножове като всеки мъж, но точно сега нямам време. Пусни го!

Дървосекачът не мигна. Само направи четири бързи стъпки назад и извади втори нож, но по-къс и без дръжка.

— Хайде на бас, че мога да хвърля това по-бързо, колкото ти ще стреляш с този чип нос?

— Не съм комарджия — отвърна Бел, измъкна мълниеносно новия си браунинг от палтото и изби с изстрел ловджийския нож от ръката на дървосекача. Мъжът изрева от болка и зяпна невярващо завъртелия се във въздуха нож, блеснал на слънчевата светлина. — Винаги мога да избия ловджийски, но за онова късото, което държиш, не съм сигурен — каза Бел. — Тъй че за по-сигурно ще ти нанижа ръката.

Секачът пусна ножа за мятане.

— Къде е Дон Албърт?

— Не го притеснявай, мистър. Ранен е тежко.

— Ако е ранен тежко, трябва да е в болницата.

— Не може да е в болницата. Железопътните ченгетата го обвиняват за беглеца.

— Защо?

— Беше на платформата, дето се блъсна.

— На платформата? — повтори Бел. — Очакваш да повярвам, че е оцелял в сблъсък при километър и половина в минута?

— Да, сър. Щото оцеля.

— Дони има глава като гюле — додаде старата жена. Капка по капка Бел изцеди версията от секача и старицата, която се оказа майката на Дон Албърт. Синът й спял невинно пиян на платформата и прекъснал мъжа, който я задвижил. Онзи го цапардосал по главата с лост.

— Черепът му е като чугун — увери го секачът, а майката на Дон го потвърди. Обясни през сълзи, че всеки път, щом Дон отворел очите си в болницата, някое ченге от железницата му крещяло.

— Дони го беше страх да им каже за мъжа, който го ударил.

— Защо? — попита Бел.

— Мислеше, че няма да му повярват, затова се преструваше на по-лошо ранен, отколкото беше. Казах на братовчеда му Джон да го донесат тука. А той награби приятелите си да изнесат Дони, докато докторът вечеряше.

Бел я увери, че ще се погрижи железопътната полиция да не досажда повече на сина й.

— Аз съм следовател на Ван Дорн, госпожо. Те са ми подчинени. Ще им кажа да ви оставят на мира. — Накрая я убеди да го покани в бараката.

— Дони! Един тука иска да те види.

Бел седна на един сандък до дъсченото легло, където превързаният с бинтове Дон Албърт спеше на сламеник. Беше едър мъж, по-голям от братовчед си, с лице като пълна луна, със също тъй големи мустаци и с огромни загрубели от работа длани. Майка му потърка опакото на ръката му и той се размърда.

— Дони! Един човек иска да те види.

Мъжът изгледа Бел с размътени очи. Постепенно погледът му се проясни и се фокусира. Но щом се събуди напълно, очите му станаха напрегнати и каменно студени, което говореше за остър аналитичен ум. Интересът на Бел се усили. Този мъж не само че не беше в състояние на кома, но изглежда щеше да се окаже и проницателен наблюдател. И беше единственият, за когото знаеше, че се е оказал само на няколко стъпки от Саботьора и още е жив.

— Как сте? — попита Бел.

— Боли ме главата.

— Не съм изненадан.

Дон Албърт се засмя, а след това изохка от болката, която това му причини.

— Разбирам, че онзи тип ви е ударил.

Албърт кимна бавно.

— С лост, мисля. Така поне го усетих. Желязо, не дърво. Определено не беше като дръжка на брадва.

Бел кимна. Дон Албърт говореше като човек, удрян по главата с дръжка на брадва поне веднъж в живота си, което нямаше да е особено необичайно за дървосекач.