Клайв Къслър - Саботьорът

— Е, сега… — опита се да го утеши Ван Дорн.

Хенеси го прекъсна.

— Пита ме за крайния срок. Аз съм на крайния срок. И никой още жив железопътен строител не може да довърши линията Каскейд, освен мен. Новите типчета просто го нямат у себе си. Ще карат влаковете по график, но само на коловоз, който аз положа.

— Счетоводители не строят империи — обади се госпожа Комдън.

Нещо в опита й да го утеши накара Хенеси да се разкрещи. Дръпна чертежа на моста Каскейд Кениън от тавана.

— Най-хубавият мост в Запада е почти довършен — ревна той. — Но не води до никъде, докато линията ми не го свърже. Но какво намирам, когато се върна тук, след като съм оставил високо платени детективи да пазят? Още една проклета от бога седмица, изгубена за възстановяване на нещо, което съм построил. Работниците ми са наплашени, страх ги е да работят. Двама спирачи и един старши механик от депото са убити. Четирима миньори от кариерата са изгорели. Един бригаден на станцията е с разцепен череп. И един дървосекач е в кома.

Бел се озърна бързо към Ван Дорн.

— Какво търси дървосекач на железопътния строителен обект? Дъскорезницата ви е високо в планината.

— Откъде да знам, по дяволите? — избухна Хенеси. — И се съмнявам, че ще се събуди да ни каже.

— Къде е той?

— Не знам. Питай Лилиан… Не, не можеш, по дяволите. Пратих я в Ню Йорк да смили със сладки приказки долните банкери.

Бел се завъртя на пети и забърза от частния вагон към полевата болница, устроена от компанията в един вагон „Пулман“. Намери изгорелите миньори, увити в бели бинтове и превързания началник обект, който ревеше, че се бил излекувал, по дяволите, и просто да го пуснели. Линия имал да оправя. Но нямаше никакъв дървосекач.

— Приятелите му го отнесоха — каза докторът.

— Защо?

— Никой не ми поиска разрешение. Вечерях.

— Беше ли се събудил?

— От време на време се будеше.

Бел затича към службата на управителя на станцията, където се беше сприятелил с диспечера и главния секретар, който знаеше на пръсти огромно количество информация. Главният секретар му отвърна:

— Чух, че са го преместили някъде долу в градчето.

— Как се казваше?

— Дон Албърт.

Бел зае кон от конюшнята на железопътната полиция и подкара бързо животното към градчето, разрастващо се бързо зад строящата се железопътна линия. Беше в една падина, временно селище от палатки, бунгала и изоставени товарни вагони, пригодени за пивници, танцувални салони и бардаци с курви, обслужващи работниците на строежа. В средата на седмицата, в ранния следобед, тесните улички от пръст бяха запустели, сякаш обитателите му си поемаха дъх преди следващия ден за плащане на надниците — събота вечерта.

Детективът надникна в едно от мръсните барчета. Барманът, седнал на талпите върху две бурета уиски, вдигна навъсено глава от стар от преди седмица вестник от Сакраменто.

— Къде се мотаят секачите? — попита го Бел.

— „Двойният орел“, малко по-надолу по улицата. Но сега няма да намерите никой там. Секат траверси горе в планината. Бачкат двойни смени, та да ги докарат, преди да завали снега.

Бел му благодари и се запъти към „Двойният орел“, очукан стар вагон, смъкнат от ходовата част. Нарисуваната табела на покрива показваше червен орел с разперени криле и бяха намерили отнякъде двойка люлеещи се врати. И тук единственият човек вътре беше барманът, навъсен като колегата си. Грейна, щом Бел му хвърли монета на талпата.

— Какво ще желаете, мистър?

— Търся дървосекача, който пострада при злополуката. Дон Албърт.

— Чух, че бил в кома.

— Аз пък чух, че се будел от време на време — каза Бел. — Къде мога да го намеря?

— Да не сте влаково ченге?

— Приличам ли на такъв?

— Не знам, господине. Гъмжат тука копоите като мухи на леш. — Измери Бел от глава до пети и взе решение. — Има една стара дама, грижи се за него в една колиба долу при потока. Продължете надолу по коловозите до водата, няма да я изтървете.

Бел остави коня, където го беше вързал и слезе до потока, който, ако се съдеше по миризмата, лъхаща по склона, служеше за градски канал. Подмина един стар товарен влак на „Сентръл Пасифик“, който някога явно е бил боядисан в жълто. От една от дупките, изрязани в стената и служещи за прозорци, му подвикна млада сополива жена:

— Намери го, красавец. Точно това място търсиш.

— Благодаря, но не — отвърна Бел учтиво.

— Нищо по-добро от това няма да намериш надолу, миличък.

— Търся дамата, която се грижи за ранения дървосекач?