Клайв Къслър - Саботьорът

— Мога да ти помогна! — извика Лилиан. — Не сме ли приятели?

— Не водя приятели на престрелки.

Бел скочи зад волана и изстреля „Сивия вълк“ по коларския път сред облак прах.

— Това е моята кола! Крадеш ми състезателната кола!

— Току-що я купих! — извика той през рамо. — Прати сметката на Ван Дорн.

Макар че строго казано, помисли той с последна мрачна усмивка, докато се бореше да задържи колата с ниско окачване над коловозите, изровени от товарни фургони, щом Ван Дорн представеше листовете с разходи, Озгуд Хенеси щеше да купи „Сивия вълк“ на дъщеря си двойно.

Един поглед през рамо го убеди, че вдигаше облак прах, висок и тъмен като локомотивен дим. Саботьора щеше да забележи идването му от няколко километра и убиецът щеше да е предупреден.

Завъртя волана. „Вълкът“ скочи от коларския път, полетя нагоре по железопътния насип и се озова на трасето. Завъртя още веднъж волана, за да прехвърли гумите над по-близката релса. След като се намести „Вълкът“ заподскача напред по траверсите и баласта. Беше разбиващо кокалите возене, макар че друсаното и подскачането бе доста по-предсказуемо от коловозите на пътя. И освен ако не спукаше гума на някой разхлабен шип, шансовете му да опази колата здрава при такава скорост бяха по-добри, отколкото по камъните и дупките. Озърна се отново назад и се увери в главното предимство от карането по железопътното трасе — вече не вдигаше зад себе си облак прах като знаме.

Продължи още четвърт час на север по линията.

Изведнъж видя димен стълб, който изригваше нагоре в тъмносиньото небе. Самият влак оставаше невидим, скрит зад завоя по трасето, което изглежда минаваше през гориста долина между два хълма. Беше много по-близо, отколкото бе очаквал при първото зърване на пушека. Мигновено завъртя настрани от коловоза, тръгна надолу по насипа и колата се смъкна в голите шубраци. Зави зад рехавото укритие и загледа приближаващия се дим.

Влажното пухтене на локомотива започна да се чува над настойчивото ръмжене на бездейния мотор на „Сивия вълк“. Скоро мляскащият звук се усили. След това голямата черна машина излезе от завоя, бълвайки пушек и теглейки дълъг въглищен тендер с низ от празни платформи и закрити товарни вагони. Леко натоварен и набрал скорост по нанадолнището, влакът се движеше доста бързо за като товарен.

Бел преброи петдесет вагона, като оглеждаше внимателно всеки. Платформите изглеждаха празни.

За два вагона за добитък не можеше да е сигурен.

Повечето покрити бяха с отворени врати. Не видя никого да наднича навън. Последният вагон беше избелял червен служебен с купол с прозорец на покрива.

В секундата, в която мина служебният, Бел ускори мотора на „Вълка“, изкара го от храстите, пое нагоре по насипа и отново се озова на линията. Прехвърли с усилие десните гуми над по-близката релса и отвори дросела. „Вълкът“ се понесе след влака и заподскача силно на гумите си. На близо 65 км/ч задруса бясно и започна да се люшка насам и натам. Запищя стомана, когато гумите се заблъскаха в релсите. Бел преполови разстоянието между себе си и влака. Видя, че не би могъл да скочи на служебния вагон, без да се издърпа покрай композицията. Измъкна колата над релсата и подкара по ръба на насипа, който беше стръмен, тесен и осеян с телеграфни стълбове.

Трябваше да стигне до служебния, да се докопа до една от страничните стълби и да скочи, преди състезателната кола да загуби скорост и да изостане. На една кола дължина напред видя телеграфен стълб, поставен по-близо до релсата от другите. Нямаше място да се промъкне между него и влака.

Бел ускори машината, сграбчи с дясната си ръка стълбата на служебния вагон и скочи.

Пръстите му се хлъзнаха на студената желязна стъпенка. Чу как пакарда се натресе в телеграфния стълб зад него. Люшна се бясно, увиснал на една ръка, зърна за миг „Сивия вълк“ да се търкаля надолу по насипа и се забори с всичка сила да избегне същата съдба. Но ръката му, все едно че се беше откъснала от рамото. Болката го прониза от китката нагоре като огън. Колкото и да се мъчеше да се задържи, не можеше да спре отварянето на пръстите.

Падна. Щом ботушите му изтупаха на чакъла, улови най-ниската стъпенка с лявата си ръка. Ботушите му се повлякоха по камъните, подлагайки на изпитание хватката му. След това се вкопчи с две ръце в стълбата, сви нагоре краката си на стегнато кълбо и се закатери на ръце, докато успя да стъпи с единия крак на стъпенката и се метна през перилото на задната платформа на служебния вагон.