Клайв Къслър - Саботьорът

Затвори очи. Не беше спал в истинско легло от дни, но сънят бягаше от него. Умът му препускаше. От щатската столица щеше да хване поредица от влакове на север към далечния Орегон. Нуждаеше се от още един опресняващ поглед върху рухналия тунел при Каскейд, за да прецени дали Саботьора не възнамерява да атакува повторно, този път в началото на тунела. По пътя щеше да се срещне с Арчи Абът, който го беше информирал с телеграма, че има вероятност да се е натъкнат на златна жила в сборището на скитници в Дънсмюър.

— Господин Бел?

Кондукторът прекъсна размислите му. Мъжът докосна с пръст излъсканата козирка на фуражката си, отдавайки му уважително чест, и произнесе с лукаво намигване:

— Господин Бел, една дама пита дали няма да ви е по-удобно, ако седнете при нея.

Подозирайки, че в съседния вагон марка „Пулман“ ще открие предприемчивата госпожица Хенеси, Бел последва кондуктора между редовете от седалки. Мъжът го изведе от влака и го насочи през перона директно към частен вагон, скачен с багажен вагон, теглен от полиран „Атлантик 4-4-2“, толкова бляскав, че изглеждаше така, сякаш току-що излизаше от фабриката.

Бел се качи във вагона и мина между завесите от червен плюш, за да се озове в приемна, която напълно подхождаше на бардака на Ан Паунд. Лилиан Хенеси, която междувременно бе заменила бледосинята рокля, съответстваща на цвета на очите й, с ярка алена рокля, подхождаща на цвета на приемната, го посрещна за поздрав с чаша шампанско и победоносна усмивка:

— Не само вие можете да си позволите влак със специално предназначение.

Бел отговори спокойно:

— Би било неуместно да пътуваме сами.

— Не сме сами, за съжаление.

— Освен това, позволете ми да ви напомня, че съм обвързан с Марион Морган, — започна детективът, когато откъм помещението в дъното на вагона засвири джаз група.

Надникна през вратата. Шестима чернокожи музиканти, свирещи на кларинет, контрабас, китара, тромбон и корнет, се бяха събрали около едно изправено пиано и импровизираха по последния рагтайм хит на Адалайн Шепърд, „Краставички и чушки“.

Лилиан Хенеси се притисна по-близо до Бел, за да надникне през рамото му. Носеше повдигащ корсет тип „лебед“ и детективът усети как гърдите меко докосват гърба му. Наложи се да повиши глас, за да надвика музиката:

— Никога не бях срещал музикант, квалифициран и за придружител.

— Не те . — Тя направи физиономия. — Тя. Татко научи някак за плана ми да ви направя засада в Сан Франциско. Изпрати я, за да ме наглежда.

Корнетистът завъртя инструмента си във въздуха, сякаш искаше да намушка тавана. В пролуката между останалите музиканти Бел забеляза, че извитият над клавишите пианист с летящи пръсти, блеснали очи и пълни, разделени в щастлива усмивка устни, беше не друг, а самата госпожа Комдън.

— Не зная как е открил. Но благодарение на татко и госпожа Комдън, честта ви ще бъде спасена, господин Бел. Моля, останете. Искам единствено да бъдем приятели. Пътуването няма да продължи дълго. Пътят пред нас е разчистен чак до прохода в Каскейд — обясни Лилиан.

Бел беше изкушен. Линията северно от Сакраменто беше задръстена от материали и работнически влакове, които отиваха или се връщаха от Каскейд. Самият той бе обмислил идеята да поръча един от специалните влакове на Хенеси. Лилиан бе подготвила всичко вместо него. Ако се възползваше от нейния влак, разчистеният път на север пред влака на дъщерята на президента на компанията щеше да му спести най-малко ден път.

— В багажния вагон има телеграф, ако ви се наложи да изпращате телеграми — додаде Лилиан. Това окончателно наклони везните.

— Благодаря ви — отвърна с усмивка Бел. — Приемам „засадата“, макар че може и да ми се наложи да сляза в Дънсмюър.

— Вземете си чашата с шампанско и ми разкажете всичко за вашата госпожица Морган.

Докато му подаваше чашата, влакът се разклати и потегли напред. Лилиан облиза една разлята капка от деликатното кокалче на пръста си и му хвърли закачлив поглед като някоя френска актриса:

— Видя ми се много красива.

— Марион си помисли същото за вас.

Тя направи още една физиономия.

— „Красива“ с розови бузки и раирани рокли. Обикновено ме наричат повече от красива.

— Всъщност думите й бяха, че сте неописуемо красива.

— Заради това ли не ни представихте?

— Предпочетох да й напомня, че тя също е неописуемо красива.

Бледосините очи на Лилиан проблеснаха.

— Не си сдържате силата, а?