Клайв Къслър - Саботьорът

Бел изгледа свирепо кондуктора, който бързо се прибра набързо във вагона, оставяйки ги сами на платформата.

— Разпозна ли рисунката?

— Признава, че е бил пиян в нощта, когато е направил куката за Саботьора. Но смята, че мъжът, когото е видял, би могъл да е много важна особа. Толкова важна, че не мога да го повярвам. Точно затова трябваше да докладвам лично.

Айзък плесна Дашууд по рамото и стисна ръката му.

— Благодаря ти, Джеймс. Ти направи немислимото мислимо. Сенатор Кинкейд е Саботьора.

— Как го разбрахте? — ахна Джеймс Дашууд.

Айзък Бел знаеше, че е вярно в мига, в който го изрече. Сенатор Чарлз Кинкейд не беше шпионинът на Саботьора. Кинкейд беше самият Саботьор.

Чарлз Кинкейд бягаше от нападение на нападение с железопътния пропуск на сенатор. („О, обикаля, сър“ — беше казал кондукторът на „Овърленд Експрес“. „Знаете ги тези висши държавни служители, винаги са в движение“.)

Чарлз Кинкейд беше проникнал във вътрешния кръг на Хенеси. (Въртеше се, преструвайки се, че ухажва Лилиан Хенеси. Подмазваше се на баща й. Наемаше близки сътрудници като Ерастъс Чарни.)

Чарлз Кинкейд беше цивилен инженер, който знаеше как да причини най-големи щети от всяко нападение. (Фразата „търсете инженер“ го беше подразнила.)

— Как го разбрахте?

Посърналото изражение на момчешкото лице накара Бел да отвърне добронамерено:

— Джеймс, никога нямаше да мога да го изрека на глас, ако не беше ми казал какво си научил. Добра работа. Господин Ван Дорн ще чуе за теб… Кондуктор! Върни влака до офиса на диспечера. Трябва ми телеграфа му.

Диспечерската служба заемаше дървена постройка в средата на оживения железопътен възел. Подът се тресеше от маневрените машини, разместващи влакове само на педя просвет. Детективът продиктува телеграма до Арчи Абът на моста на каньон Каскейд. Гласеше „Арестувай сенатор Кинкейд“.

Очите на телеграфиста се опулиха.

— Продължавай да пишеш! „Кинкейд е Саботьора“.

— Продължавай да пишеш! „Вземи всички предохранителни мерки. Не забравяй — повтарям — не забравяй — той уби Уиш Кларк, Уебър и Фийлдс“.

— Изпрати я!

Ключът на телеграфиста затрещя по-бързо от картечница „Викърс“. Но не стигна по-далече от думата „Арестувай“. Ръката му замръзна на бутона.

— Какво чакаш?

— Жицата е умряла.

— От цял ден имаме проблем!

— Телеграфирай на Дънсмюър! — каза Бел. Беше доставил оперативни агенти на Ван Дорн в този железопътен център. Щеше да им нареди да пратят локомотив на север, за да кажат на Арчи да арестува Саботьора.

Телеграфистът опита, но без успех.

— И до Дънсмюър е мъртво.

— Обади се до Рединг. — Уолт Хатфийлд Тексасеца наблюдаваше Рединг.

— Съжалявам, господин Бел. Изглежда всички линии са мъртви от тук до Сакраменто на север.

— Намери начин да го заобиколиш.

Бел знаеше, че многобройни телеграфни линии свързваха Сакраменто с останалата част на страната. Комерсиални мрежи свързваха големите градове. Втората система беше частната железопътна мрежа за предаване на влакови нареждания.

— Залавям се веднага.

С Бел до рамото му, телеграфистът започна да отмята станциите за приемане на влакови ордери в района, за да прецени размера на щетите в системата.

Диспечерът се задържа притеснен и заобяснява:

— Северно от Уийд линиите на „Уестърн Юниън“ следват стария маршрут Сиския до Портланд. Новата отсечка Каскейд има само железопътни жици.

— Залети са от дъжд — каза телеграфистът, докато изчакваше за отговор. — Теренът се размеква, падат стълбове.

Бел крачеше нервно.

„Всички жици са паднали?“

Не беше заради дъжда.

Сигурен беше, че това бе работа на Саботьора. Кинкейд беше взел мерки, в случай че Бел отгатне кой е. Беше изолирал последната станция на отсечка Каскейд за последен удар по моста, за да я откъсне и доведе „Южен Пасифик“ до банкрут. Щеше да удари по усилията за укрепване, докато стълбовете все още бяха уязвими.

— Кални свлачища, също така — продължаваше диспечерът. — А идва още дъжд.

В отчаян опит да успокои мрачния крачещ свирепо из помещението детектив, диспечерът измъкна от бюрото си сутрешните вестници. „Сакраменто Юниън“ съобщаваше за реки, вдигнали се шест метра над най-ниското равнище и за наводнения. „Сан Франциско Инкуайър“ на Престън Уайтуей вдигаше врява за „Бурите на века“ със сензационна илюстрация на картата на метеорологичното бюро, която оказваше поредица от тихоокеански бури, прииждащи плътно една след друга.