Клайв Къслър - Саботьорът

— Не ми се подигравай, млада госпожице. — Хенеси свали още една карта от тавана. Бяха планове, подробно копие с множество детайли върху бледосиня хартия, изобразяващо инженерните планове за мост с конструкция от свободно носещи греди, прехвърлящ дълбока клисура с помощта на две подпори от камък и стомана.

— Ето накъде сме се упътили, господин Бел. Мостът при Каскейд Кениън. Изнамерих най-добрия инженер и го накарах да излезе от пенсия, Франклин Мауъри, за да ми построи най-здравия железопътен мост западно от Мисисипи. Сега Мауъри почти е приключил.

За да спестим време, строим предварително, като пренасочваме влакове по изоставена дървена линия, която се изкачва из теснините от пустинята Невада.

— Той посочи картата. — Когато най-сетне пробием оттук — Тунел №13 — мостът ще ни чака. Скорост, господин Бел. Всичко опира до скоростта.

— Имате ли краен срок? — запита Бел. Хенеси погледна остро към Джоузеф ван Дорн.

— Джо, мога ли да допусна, че доверителната информация е в също толкова сигурни ръце с твоите детективи, колкото и в тези на моите адвокати?

— В по-сигурни — отговори Ван Дорн.

— Имаме краен срок — призна Хенеси на Бел.

— Наложен от вашите банкери?

— Не от онези дяволи. От майката природа. Зимата е на прага ни, а когато стигне до Каскейд, спираме със строежа на железния път чак до пролетта. Разполагам с най-добрия кредит в железопътния бизнес, но ако не свържа прохода при Каскейд с моста при Каскейд Кениън, преди зимата да ни е принудила да излезем в почивка, дори моят кредит ще пресъхне. Между нас казано господин Бел, ако това разширяване се забави, ще изгубя всякакви шансове да завърша тунела още в деня след първата зимна буря.

— Бедете сигурен, Озгуд, ще го хванем — увери го Джоузеф Ван Дорн.

Хенеси не се успокояваше толкова лесно. Той разтърси плановете, сякаш искаше да ги накара да се превърнат в реалност:

— Ако тези саботьори успеят да ме спрат, преди да сме се разправили с Каскейд, ще изминат най-малко двайсет години, докато се намери друг, който да се справи със задачата. Там е последното препятствие, което възпира прогреса на запад, а аз съм последният останал жив с достатъчно кураж, за да го преодолее.

Айзък Бел не се съмняваше, че старецът обожава своята железница. Нито си позволяваше да забрави за възмущението в собственото си сърце при мисълта колко ли още хора щяха да загинат или да бъдат ранени по вина на Саботьора. Невинните бяха неприкосновени. Но в този момент съзнанието му преди всичко бе заето от спомена за това как Уиш Кларк пристъпва по обичайния си отпуснат и безгрижен начин пред нож, предназначен не за друг, а за самия Бел.

— Обещавам, ви, че ще го хванем — увери той президента на компанията.

Хенеси се взира известно време в него, сякаш се опитваше да го прецени. След това бавно се отпусна в едно кресло.

— Господин Бел, изпитвам облекчение, че разполагам с помощник от вашия калибър.

Когато Хенеси се обърна към дъщеря си, за да я попита дали е съгласна, забеляза, че тя също наблюдава богатия обигран детектив като че пред нея имаше нова състезателна кола, която се канеше да поиска като подарък от баща си за следващия си рожден ден.

— Синко? — запита той. — Има ли госпожа Бел?

Бел вече беше обърнал внимание на заинтересования поглед на красивата млада дама. Ласкателно, дори изкушаващо, но не го приемаше лично. Лесно можеше да се отгатне защо привлича вниманието й. Със сигурност за нея беше първият мъж, когото баща й не бе успял да сплаши. Но между внезапното й очарование от него и внезапния интерес на баща й да я види задомена с подходяща партия бе настъпил моментът джентълменът да изтъкне намеренията си по най-правилния начин.

— Сгоден съм, скоро ще се оженим — каза той.

— Сгоден, а? Къде е тя?

— Живее в Сан Франциско.

— Как е преживяла земетресението?

— Изгуби дома си — отговори Бел, без да дава допълнителни подробности, въпреки че все още беше жив споменът за внезапно приключилата им първа нощ, когато земетръсът бе запратил леглото през стаята, а пианото на Марион беше паднало през предната стена право на улицата. — Марион остана да се грижи за сираците. Сега, след като за повечето от тях е намерен дом, работи за един от местните вестници.

— Насрочили ли сте дата за сватбата? — попита Хенеси.

— Скоро — отговори Бел.

Лилиан Хенеси изглежда прие „скоро“ като предизвикателство.

— Доста далеч сме от Сан Франциско.

— Хиляда и шестстотин километра — отвърна Бел.