Джесика Хол - В огъня

Той я пусна.

— Банкови извлечения и лична кореспонденция.

Тя отиде до бюрото и отвори едно чекмедже.

— Марк държеше счетоводните документи в офиса си. — Извади голям плик. — Това са извлеченията от последните шест месеца.

Кейн заключи вратата на кабинета и подпря дръжката с един стол за по-сигурно.

— Отвори го.

Лора извади листовете и ги подреди на бюрото.

— Седни там. — Кейн изчака тя да се настани в един фотьойл до бюрото, после включи настолната лампа и седна в удобния кожен стол на Леклер.

Лицето му остана безизразно, но вътрешно бушуваше, защото пред очите му все още бе оплисканата с кръв каравана. Или Били е убил Сесилия, или тя него — или и двамата бяха мъртви. Имаше прекалено много кръв.

Може би съпругата знае още кой е замесен.

— Видяхте ли се със съпруга си в деня на убийството му?

Тя вдигна брадичка.

— Няма да обсъждам съпруга си с вас.

— Ще го обсъждаш и още как. — Той започна да преглежда документите. — Преди двайсет и девет години той плати десет хиляди долара на баща ми, за да опожари една къща. Предполагам, че е платил поне петдесет хиляди на Били, за да изгори лодките му и рибния цех. На кой друг е платил?

Тя изсумтя.

— И защо, за бога, съпругът ми ще пали собственото си имущество?

— За да обвини кейджунските рибари като мен и да приложи още закони върху ни. А може да са му трябвали парите от застраховката. Не разбирам — къде са документите от другите месеци?

— При счетоводителя ни. Той подготвя декларацията за данъците. — Тя се надигна от стола, когато той дръпна едно чекмедже и зарови в него. — Съжалявам, че сте разгневен, но това няма нищо да реши. Съпругът ми е мъртъв.

— Ще докажа какво е направил и ще открия на кого е платил да убие Били Тибидо. — Кейн я погледна през бюрото. — И ти ще ми помогнеш. Ела тук.

Морая се ослуша.

— Трябва да е слязъл долу. Нищо не чувам.

— Трябва да се освободим. — Сейбъл дръпна единия край на връзката. Двете бяха с вързани китки и глезени една за друга на пода до стената. — Ако успееш да се пресегнеш, мисля, че ще мога да отвържа тази на краката ни.

— Ще опитам. — Русото момиче се изви и остана в тази поза, докато Сейбъл чоплеше възела. — Как се забърка с този мъж?

— Той ме отвлече. — Сейбъл прехапа устни, докато се бореше със здраво стегнатия възел. — Нищо не ми е направил. Само ме разкарваше из града. Мисля, че няма да нарани госпожа Леклер.

— Ако го направи, ще го убия.

— Ще ти помогна. — Най-сетне възелът подаде и тя изстена. — Почти успях, още минутка. — Продължи да дърпа, докато освободи трака си. — Можеш ли да се изправиш?

— Ъ-хъ. — Морая сгъна крака под себе си и опря гръб на стената, докато се изправи. — А какво ще правим с ръцете?

Сейбъл се огледа и забеляза огледалото на тоалетката.

— Насам.

Поведе момичето и хвана огледалото. Беше красива антика с богати орнаменти от масивно сребро.

— Седем години лош късмет, нали знаеш.

— Направи го. — Морая извърна глава, когато Сейбъл счупи огледалото. Огледа парчетата: — Това изглежда достатъчно дълго.

Сейбъл го грабна и успя да го пъхне между китките им.

— Стой мирно да не те порежа. — Тя внимателно взе да търка шнура.

Морая гледаше навъсено.

— Не мога да повярвам, че ми помагаш, след всичко онова, което ти причинихме.

— Какво си направила? — Сейбъл спря да реже.

— Не ме ли помниш? Членувах в момичешкото дружество в Тюлейн — отвърна русото момиче. — Бях в групата онази вечер пред спалните.

— Ето защо гласът ти ми звучеше познато. — Сейбъл се вгледа в нея за миг. — Спомням си. Ти беше момичето, което им каза да спрат и да ме оставят.

— Не че нещо помогнах. — Морая отпусна рамене. — Дълго време не можех да се отърва от този спомен. Ако можех да поправя това, което ти сторихме…

— Което те ми сториха. Ти нищо не си направила. — Сейбъл продължи да реже, после спря и остави огледалото. — Опитай да се дръпнеш.

Взеха да дърпат, докато шнурът внезапно се скъса и ръцете им се освободиха. След това само развързаха последните възли.

Морая разтърка китки.

— Ще трябва да се разделим. Мислиш ли, че ще успееш да се промъкнеш покрай хората му и да се добереш до някоя съседна къща?

— Мисля, че лъжеше за хората си. Почакай! — Сейбъл взе да души въздуха. — Усещаш ли миризмата?

Другото момиче рязко пое въздух и облещи очи.

— Мили боже, не може да бъде.

Сейбъл отиде до заключената врата и забеляза белия дим, който проникваше през фугата отдолу. Докосна дръжката. Беше още хладна.