Джесика Хол - В огъня

— Мога да го докажа — каза той и я погледна в очите. — Знаеш ли кой го уби?

— Мислех, че знам. — Пресегна се зад гърба й и отвърза кишите й. — Вече не съм сигурен.

— Кой? Били?

Той тресна купата пред нея:

— Яж си вечерята.

През нощта я настани да легне в спален чувал на един от дървените нарове, а самият той остана да наблюдава през прозореца. Толкова бе изтощена от притеснение да мисли какво си е наумил да прави, че потъна в сън, преди да измисли начин да избяга. Когато се опомни вече бе утро, а Кейн я разтърсваше, за да я събуди.

Отново я отвърза, за да си изпие кафето и да закуси с купа захаросани овесени ядки и ябълки, която и бе приготвил. Потупа я по бузата:

— Никога не си била глупаво момиче. Не започвай сега.

Отдалечиха се от реката и се сляха с потока коли към града. Накара я да си сложи бейзболната му шапка, но иначе не изглеждаше притеснен да обикаля из Ню Орлиънс с издирван беглец в колата. Тъкмо обратното — паркира и остана да позяпа два от парадите, очарован от екзотичните костюми. Можеха да минат за туристи, ако не я държеше само в камиона.

Печели време , помисли си тя. За какво ли?

Купи огромен сандвич със скариди от една сергия, после отби в една малка уличка зад ъгъла й и отчупи половината.

— Толкова приятно си прекарваме — изръмжа тя. — После на танци ли отиваме?

Той й хвърли тънка усмивка.

— Някога мислех да те заведа на танци. Въпреки че нямах пари, нито дори прилични дрехи. Просто ми се искаше да ме видят с теб, да се радват на теб.

— Кога е било това? — Тя смръщи вежди.

— Когато срещна онова ченге, докато учеше в колежа. — Отвори бутилка с газирана вода и й я подаде. — Тогава много страдах, но исках ти да си щастлива. Добре разбирах, че не съм за теб. Затова си кротувах и само гледах, когато идваше да те вземе.

Чак сега осъзна, че той е харесвал нея, а не майка й.

— Но защо никога не…?

— Не ти казах ли? Защо, за да ми се изсмееш в лицето, да ме съжаляваш? — Той поклати глава. — Може да съм беден, chere, но имам гордост.

— Никога не бих ти се присмяла. — Тя загуби апетит и му подаде останалото от сандвича си. Следващите няколко часа обикаляха из града. Спря само два пъти — за да се отбият в един малък денонощен бар за още напитки и за да я заведе до тоалетна. Не се опита да бяга — знаеше, че ще я открие. Втория път, когато се върна в камиона, не й завърза ръцете.

По-нататък спря, за да й купи от един уличен търговец топка сладолед меланж — бял млечен с кафяв шоколадов сироп.

— Този ти беше любим като малка. Тогава не можех да си позволя да ти купя.

Начинът, по който се отнасяше към нея, започна да я тревожи.

— Съжалявам, ако съм те наранила, Кейн. Не съм и подозирала, че те вълнувам.

— Заради теб исках да стана по-добър човек. До онази нощ, когато избяга от училище. — Той я погледна в очите. — Тогава разбрах, че се срамуваш — и не само от мен, но от всички нас. Ти просто искаше да си като тях.

— Не, не беше така. — Тогава в съзнанието й изплуваха неща, които бе казала в онзи момент, и леко се притесни. — Може и да е било така. Кейн, току-що бях преживяла най-голямото унижение в живота си. Единствената причина да ми причинят това бе, че съм от лагуната, че съм различна от тях.

— Ами благотворителната ти дейност? Мислиш, че като ни раздаваш милостиня ще забравят, че си от кейджуните.

Най-сетне разбра защо той толкова се противеше на общинския проект.

— Просто исках да помагам на нашите, не да ги променям, нито да се извинявам за това, което сме. Гордея се с нашата култура.

— Не ни трябват градски удобства в лагуната.

— Нуждаем се от по-добри училища и медицинска помощ за самотните майки и за по-възрастните. Трябва да помагаме на рибарите да получат финансиране, за да останат в бизнеса и да изчистим незаконните сметища. Можем да поискаме хиляди неща, но никой не знае как да подготви документацията, нито към коя агенция да се обърне. Аз имам тази информация. Точно това искам да направя — да дам достъп на нашите хора до средствата.

— Не можеш да промениш света, Изабел.

— Не. Просто една малка част от него, която ни принадлежи. — Тя се загледа в една млада жена, която буташе бебешка количка към детската площадка. Малкото й момченце гризеше едното си юмруче, а с другото тупаше по тапицираната рамка. — Онова момченце сигурно никога няма да остане гладно. Ще получи всички необходими ваксини и редовно ще му преглеждат зъбите, ще ходи на училище. Няма да му се наложи да се откаже от културата на прадедите си заради всичко това. Нито пък ние.