Джесика Хол - В огъня

— Сесилия? Гледай да си довлечеш тук задника моментално…

Не беше жена му.

— Господин Тибидо, Сейбъл Душейн е още жива.

Парадът тръгна бавно, но величествено. Сред писъците и подсвиркванията, които се понесоха из претъпканите улици, Сейбъл дочу красив мъжки глас да пее известна песен на Синатра. Нейната платформа беше в края на процесията, затова тя отново се опита да се освободи от лентата, с която я бяха вързали.

Не напипваше нищо, което да може да дръпне, за да се развърже:

Какво направи тоя, да не ме е зашил?

Накрая и платформата „Отнесени от вихъра“ тръгна по улиците. Сейбъл погледна надолу и видя ескортът от другите участници да заема позиция около бутафорната плантация. Бяха облечени като войници на Конфедерацията и на Съюзниците и маршируваха в стройни редици, като въртяха пушките си.

— Хей, Скарлет! — изкрещя някакъв мъж от тълпата. — Насам! — носеше маска на плачещ клоун. — Метни ми нещичко!

Тя взе наниз мъниста от ръката си и го хвърли към него. В мига, в който го хвана, десетки други гласове взеха да я викат и гора от ръце се протегна над огражденията.

— Хвърли ми един!

— Тук, сладурче, тук съм!

— Насам, красавице!

За няколко минути тя се концентрира, усмихваше се и хвърляше мъниста към тълпата. После нещо блъсна ръката й и тя изпусна няколко гердана. Лентата не й позволи да се наведе и да ги вземе. Точно тогава две ръце я сграбчиха за хълбоците.

— Не мърдай.

Само като чу гласа му, Сейбъл направи тъкмо обратното. Или поне се опита. Лентата я държеше здраво привързана към металното ограждение.

— Джийн-Дел. Как ме позна?

— Проследих те от хижата дотук. — Той се наведе и допря устни до ухото й. — Вече ти казах, че приключих с преследването ти, Изабел.

Гневът я завладя с нова сила.

— Нямам нужда от помощта ти. Благодарение на нея се сдобих със заповед за издирване.

— Трябват ти нови реплики, сладурче. Както казваше Рет на Скарлет във филма: „Трябва да бъдеш целувана и то често.“ Той леко стисна със зъби ухото й така, че да я заболи, после целуна мястото и продължи: — „И то от някой, който знае как се прави това.“

Пред нея хора с маски и костюми пищяха и махаха, искаха да им хвърли нещо.

— Хайде — подкани я Джей Ди с леко дрезгав глас. — Поне на тях дай, каквото искат.

Усети, че се притисна по-плътно към нея и с трепереща ръка хвърли няколко наниза шарени мъниста. Тя погледна през рамо и се смая като видя, че и той е маскиран — с маска на пират в черно и златисто. С нея и с черната си тениска и панталони беше почти невидим на фона на черната сатенена завеса.

— Какво правиш тук?

— Колко непостоянни са жените. — Дъхът му докосна врата й. — Защо избяга от мен този път? Реши, че няма да успееш? Няма да можеш да ме използваш докрай?

— Никога не съм те използвала. — Тя се опита да се отдалечи от него, но лентата я спря. — Мога да се погрижа за себе си. Нищо не искам от теб.

— Грешка. — Ръцете му се провряха между гънките на полата и опипаха бедрата й през плата. — Точно като нея си, да знаеш. „Приличаш на крадец, който ни най-малко не се разкайва за престъплението си, но ужасно, ужасно съжалява, че отива в затвора.“

— Аз не съм Скарлет О’Хара и не отивам в затвора. Не съм направила нищо нередно. — Ако успееше да го ядоса достатъчно, може би щеше да я остави намира. — За разлика от теб. Защо не си идеш у дома, преди мама да е открила, че пак си играеш с боклука от блатата?

— Да си играя? — Той се изсмя гърлено. — Скъпа, аз не си играя.

Тя си спомни как бе докосвал гърба й в хижата, как я бе използвал, измъчвал, само за да научи, каквото иска.

— Ако ти се иска секс, можеш да си хванеш някоя от улицата — продължи тя с леден глас и хвърли още един гердан.

— Защо да го правя, като имам в ръцете си, каквото ми трябва? — Той сграбчи обръчите на кринолина й отзад, повдигна ги, докато тя не усети хладния нощен въздух по козата на краката си. — Искаш го точно колкото мен. Затова ли избяга? Защото се страхуваш от това?

— Не. — Тя избута ръката му и застина, когато я хвана за хълбоците и притисна задните й части към разкопчаната предница на панталона си. Цялата й кръв се събра на две места — на лицето и между бедрата й. — Не го прави, Джийн-Дел.

— Ако стоиш мирно и хвърляш мънистата си — измърмори той в ухото й, докато пъхаше ръка в бикините й, — никой няма да забележи.

— Не можеш… — Сейбъл диво се огледа, но хората по улицата наблюдаваха публиката, а останалите на платформата бяха прекалено заети да се веселят и да мятат мъниста, за да се занимават с нея. Тогава усети, че той съдра страничния шеф на бикините й. — Моля те. Съжалявам. Ще направя, каквото искаш.