Джесика Хол - В огъня

Той обви ръка около тънката й талия и тъжно поклати глава.

— О, скъпа, събуди се. Нещо се размечта.

— Може да е така, а може и да не е. — Тя накриви глава настрани и го погледна кокетно. — Знаеш ли какво — ако спечелиш, ще изляза на среща с теб.

Приятелите му изказаха бурно одобрение, а малката му брадичка се разтегна почти до ушите му.

— А ако аз спечеля — продължи тя, — ще обещаеш да не закачаш вече жените по улиците.

— Да му се не види. Все едно вече съм спечелил. — Той пристегна колана си. — Да започваме.

— Ще я изведа през задния вход — предложи Тери, когато тримата излязоха от стаята за разпити и се отправиха към асансьорите. — Ти най-добре иди да говориш със съпругата.

Джей Ди познаваше съпругата на Марк от множеството обществени събития, на които семейство Гембъл бе присъствало. Лора Леклер беше елегантна, мила жена, предана съпруга и всеотдаен поддръжник в избирателната кампания на съпруга си. Джей Ди знаеше, че ще е съсипана от случилото се и като семеен приятел се чувстваше длъжен да вземе показанията й и да се увери, че ще се прибере безопасно, особено с медиите, дебнещи наоколо. Същевременно не му се искаше да оставя Сейбъл.

Тери прочете погледа му.

— Върви. Аз ще се погрижа за нея.

Веднага щом вратата на асансьор се отвори на партера, млада жена с оранжева блуза и по-възрастен мъж в овехтели дрехи, които чакаха във фоайето, станаха. Преди Тери да реагира, Сейбъл изхвърча от асансьора.

— Elle voila — ето я! — извика пищната блондинка и се втурна към нея. — Etes-vous Men? Добре ли си, chere?

Джей Ди не ги познаваше, но от изражението на Сейбъл и от френския диалект на момичето, се досети, че са роднини. Нещо го прободе. Някога в колежа тя така и не го запозна с никого от семейството си.

— Non, non. — Мъжът се приближи, клатейки глава. Носеше избелели от слънцето работни дрехи, а ръцете му бяха целите в мазол и. — Comment est-ce que c’eci s ’estproduit? Qui a fait ceci d vous?

— Je suis tres bien — добре съм. Полицията още проверява случая, чичо. — Сейбъл не обърна внимание на Тери, която се опитваше да я измъкне от фоайето. — Говорихте ли с Реми?

— Out — Хилер хвърли остър поглед към Джей Ди. — Баща ти се наложи да си вземе хапчетата, но е добре, chere.

— Госпожо Душейн, трябва да вървим — подкани я Тери тихичко. Тя погледна към Джей Ди и посочи с глава репортерите в другия край на фоайето, които ги наблюдаваха с нескрит интерес.

— Това са братовчедка ми Хилер Мартен и баща й, чичо ми Опост — обясни Сейбъл. — Ще се прибера с тях.

— Не може — Джей Ди опря длан на бузата й и я накара да го погледне. — Не е безопасно.

Един репортер, последван от оператор, ги доближи.

— Извинете, това ли е дамата, която спасиха от пожара в склада?

— Изчезвай — отвърна Джей Ди.

Тери застана помежду им.

— Няма нищо интересно тук, приятел. Отдръпни се.

Репортерът не им обърна внимание и проточи врат, за да огледа Сейбъл.

— Госпожо? Как се казвате? Бяхте ли приятели с Марк Леклер?

Хилер изсумтя.

— Бяха повече от приятели.

Друг репортер насочи вниманието си към братовчедката на Сейбъл.

— В какви отношения бяха?

— Без коментар, засега.

— Джей Ди?

Тери изруга под носа си.

Джей Ди се обърна и забеляза, че Морая Навар се приближава към тях. До нея вървеше Лора Леклер, пребледняла, увиснала на рамото на Морая, вперила невярващи очи в Сейбъл. Морая също гледаше Сейбъл, сякаш беше някаква убийца.

Очевидно бяха чули всяка една дума. Както обикновено в такива неловки ситуации, положението вървеше от зле към по-зле.

Заобиколиха ги журналисти, камери, подвикваха въпроси към Джей Ди, Сейбъл и вдовицата.

— Госпожо Леклер, ще потвърдите ли, че жертвата в пожара тази сутрин във Френския квартал е съпругът ви?

— Убит ли е? Възможно ли е убиецът да е имал политически мотив?

— Лейтенант Гембъл, коя е червенокосата жена?

Сейбъл се сви, когато журналистите започнаха да настъпват. Тери Винсент се развика всички да отстъпят, но никой не я слушаше. Същото се бе случило в нощта на танците.

Цялата бе омазана с кал, роклята бе съсипана, всичките й усилия бяха отишли напразно. Стоеше на четири крака в калта, където й било мястото, казаха те.

Но мястото й не беше там. Не бе направила нищо лошо.

Най-едрото момче я вдигна и напъха голяма шепа сив испански мъх в пазвата й. „Не си забравяй корсажа!“ Ръката му остана достатъчно дълго там, за да стисне гърдите й.

Това бе мигът, в който всичките чувства, които бе потискала месеци наред, изригнаха и тогава превъртя.