Винс Флинн - Списъкът на обречените

Кенеди искаше от него седмични отчети, които наред с другото трябваше да съдържат описание и информация за всеки човек, с който е влизал в контакт. Тя се страхуваше, че можеше да попадне в пипалата на друга разузнавателна служба, да се опитат да го вербуват или още по-лошо, да го ликвидират. Имаше и едно друго притеснение, но доскоро Рап не вярваше, че това е възможно. Айрини се боеше, че някоя терористична организация, възможно с помощта на приятелска разузнавателна служба, ще съумее да го хване в капан, ще го изтезава и после ще покаже на света, че световният Сатана държи на служба и използва убийци във външната си политика. В края на видеозаписа щяха да му прережат гърлото и той щеше да се удави в собствената си кръв.

Рап стигна до задния вход и съвсем смътно различи Грета на слабата светлина на уличните лампи.

— Някакъв проблем? — попита я той.

— Не. Паркирах точно където ми каза, изчаках уречения час и дойдох право тук.

— Добре. — Той извади ключа, отключи вратата и влезе в тясното антре, в което миришеше на боклук и белина. Грета влезе след него и вратата се затвори. Рап се спря и се ослуша дали някой на горния етаж не се движи.

Следващата врата беше метална, със стъкло в горната половина. Беше боядисвана и пребоядисвана в мръснобял цвят, за да се прикрият следите и драскотините от мебели, багаж, колички с храна и боклук, и от всякакви други предмети, които хората пренасяха или теглеха през коридора и през вратата. Затова и боядисаната повърхност беше неравна. Рап отвори вратата и огледа витите стълби. В предната част на сградата имаше друго стълбище и малък асансьор. Беше тихо и затова направи знак на Грета да го последва нагоре по покритите с мокет стъпала.

Той беше пренебрегнал заповедите на Кенеди по една-единствена причина. Щом те можеха да имат тайни от него, тогава и той щеше да си има тайни от тях. Освен това нещо му беше подсказало, че някой ден мястото може да му потрябва. Качиха се на втория етаж и продължиха тихо, но бързо, до последната врата в коридора вдясно. Рап пъхна ключа в старата брава. Най-много сега се страхуваше да не ги види някой шумен съсед. Вратата се отвори с тихо изщракване на бравата и той влезе в апартамента. Грета вървеше плътно зад него. Рап тихо затвори вратата, но не включи лампата, а вместо това се спря и се ослуша. Беше почти сигурен, че собствениците не са си у дома, но искаше да провери дали няма някой в коридора.

Вече беше разказал на Грета за собствениците на апартамента. Жилището принадлежеше на Боб и Тереза Макмахон. Беше се запознал с едрия Боб Макмахон в Кафе Льо Понт преди пет месеца. Един френски сервитьор сноб се преструваше, че не разбира какво си поръчва Макмахон. Рап и преди беше ставал свидетел на подобни сцени. Тъй като говореше перфектно френски, той нямаше проблеми с обслужването, но често се случваше някой френски сервитьор да се преструва, че не разбира какво му казва американски клиент. Първоначално на Рап му се стори смешно и забавно, но после се замисли колко много американци минават през Париж всеки ден. Нощувайки в хотелите, разглеждайки забележителностите и хранейки се по заведенията, те вкарваха милиони долари в икономиката на града.

Едрият американец сякаш всеки момент щеше да сграбчи сервитьора за яката и да го замъкне до барплота, но Рап се намеси и преведе какво искаше да си поръча американецът. Сервитьорът изсумтя и демонстративно се оттегли. Макмахон се обърна към Рап и го попита:

— Какво му казахте?

— Той разбира английски, но се занасяше с вас — отвърна Мич. — Казах му да престане с фасоните и да ви донесе поръчката, защото иначе повече никога няма да му оставя бакшиш.

Едрият мъж се разсмя, благодари му и го попита откъде е. Той му каза, че е от Орландо. Това беше част от оперативната му легенда, която Кенеди безупречно беше подготвила. Орландо беше космополитно място. Мнозина го посещаваха, но рядко познаваха някого, израснал в града, построен от Уолт Дисни. Само за две десетилетия Метрополисът се беше разраснал от неколкостотин хиляди души до над един милион и населението продължаваше да се увеличава. Основните приходи в местната икономика идваха от туризма и недвижимите имоти за пенсионери, като тези два отрасъла привличаха доста работници и служители и отвъд щата. Тук също така се намираше Университетът на Централна Флорида, вторият по големина след Щатския университет на Аризона, където според легендата беше следвал и Рап. Бързият растеж на населението и преходният характер на работната сила му даваха почти идеално прикритие.