Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Ти не беше гнуслив, за разлика от останалите женчовци.

— За мен това никога не е било проблем. Целта почти винаги оправдава средствата.

Хърли вдигна чашата си за наздравица.

— Сядай — нареди му Льофевр, махна на сервитьора и поръча втора бутилка вино и още една чаша. — Пол — обърна се тя към Фурние, — имам чувството, че искаш да обсъдиш нещо важно с приятеля ми. — Прегърна през рамо Хърли.

— Мъже като нас винаги имат какво ценно да си кажат.

— Сигурно е така, но те познавам достатъчно добре, за да повярвам, че просто така случайно си решил да влезеш в този ресторант.

Фурние сви рамене.

— Аз съм обсебена от Стан. Виждам го много рядко и сега не искам да се разделям с него. Затова ще си седя кротко и ще ви слушам, докато вие двамата си споделяте държавни тайни. Давам ви думата си, че нищо от това, което ще чуя, няма да излезе във вестника, докато след трийсет години не напиша мемоарите си. Ако не сте съгласни, тогава ви предлагам да се видите утре сутринта за закуска. Имаме ли консенсус?

Фурние се разсмя.

— Да, имаме. Нямам желание да съсипвам вечерта ви. Но, Полет, не е необходимо да ходиш в Америка, за да си намериш любовник. В Париж има достатъчно мъже, които биха те боготворили. Всъщност и аз бих се сложил в този списък, на първо място.

Любезната усмивка изчезна от лицето на Хърли.

— Виж кво, боклук. Не ми пука къде работиш. Още една подобна реплика и ще ти изтръгна езика, и ще ти го натикам в задника.

Полет леко го стисна за крака под масата:

— Не се ядосвай, скъпи. Пол само се опитва да ти направи комплимент. Нали така, Пол?

Фурние не отговори, само продължи да гледа Хърли. Знаеше, че американецът е способен на жестокости и насилие, но пък тук не бяха джунглите на Югоизточна Азия, а Париж, неговият град.

— Приятелите ми ще ти кажат, че съм изключително вежлив. Враговете ми обаче ще ти изпеят друга песен. — Той наведе глава настрани и продължи: — Ти приятел ли си ми, Стан, или враг?

Хърли отвърна, без да изпуска от очи французина:

— Отдавна вече не си търся приятели. Предостатъчно са ми.

— Определено имаш нужда от още един… или най-малкото от познат по служба.

— Зависи.

— От какво?

— Ако спреш лайняната си тирада, престанеш да ме баламосваш и минеш по същество, тогава съм съгласен.

— Имаш право. — Фурние се усмихна.

Сервитьорът дойде с чиста чаша и още една бутилка. Наля от виното на Фурние да опита и след като французинът го одобри, му напълни чашата, остави бутилката и се оттегли. Фурние отпи от виното и остави чашата на масата, държейки столчето с палец и показалец. Погледна Хърли в очите и попита:

— Та какво те води в моя красив град?

— Реших да позяпам малко забележителности. И да видя Полет, разбира се.

Французинът се изсмя.

— Извини ме за прямотата ми, но мисля, че сега ти ме баламосваш.

Хърли се усмихна, но вътрешно кипеше. Стансфийлд постави намордник на Виктор и му заяви, че излита за Париж утре сутринта, а сега на всичкото отгоре му цъфна и този костюмар от ДЖСЕ. Все неприятни неща, които, взети заедно, правеха една голяма бъркотия. А сега трябваше и да търпи този жабар незнайно колко още време, преди да останат насаме с Полет. Нощта беше започнала толкова многообещаващо, а се очертаваше да се превърне в истинска гадост.

Уличката беше тясна и тъмна, широка не повече от два метра в единия край и само метър и нещо в другия. Беше една от онези улици, характерни за миналото, когато двигателят с вътрешно горене още не беше измислен. По онова време мястото било достатъчно, за да мине конски впряг, да събере боклука или да разнесе продуктите. Днес боклукчиите влизаха в улицата с триколесен скутер, за да съберат боклука.

Рап ги беше виждал, удивен от начина им на адаптация. Израснал в предградията на Вашингтон, той беше виждал само големи и тумбести боклукчийски камиони с масивни стоманени челюсти отзад, които поглъщаха и сдъвкваха отпадъците още докато камионът минаваше и събираше боклука. Париж беше по-стар и по-тесен по американските стандарти, но сравнен с много други стари европейски градове, тук си беше направо просторно. Нощно време улицата приличаше на тунел, но Рап това не го тревожеше. Кварталът беше цивилизован, а дори и да се случеше да се натъкне на престъпник, то престъпникът щеше да си намери белята, а не той.

Той огледа за последно и се скри в тъмнината. И преди беше идвал в апартамента. Беше нарушил правилата, защото не им беше казал, че е идвал. За една година оперативна работа му беше писнало от тези досадни аспекти на неговата професия. Освен това се отнасяше с голяма доза скептицизъм към еднопосочните отношения между него и господарите му във Вирджиния. Ако те го държаха в неведение за голяма част от по-важните неща, то от него се очакваше да докладва на Кенеди дори и за най-малката подробност от иначе скучния му живот. Когато обаче беше на лов, ситуацията беше по-различна. Но тук, в Париж, където обикновено идваше да се отпусне след поредната мисия, животът му беше също толкова отегчителен, колкото и на другите средностатистически граждани.