Винс Флинн - Списъкът на обречените

Последните вещи, които взе със себе си, бяха екземпляр на вестник „Ню Йорк Таймс“, каишката на Бърт и найлонова торба. Затвори багажника на колата и задейства модифицираната аларма.

Бърт седя спокойно, докато Талмидж му сложи каишката. Дори спря да върти опашка. После мъжът и животното пресякоха паркинга и се насочиха към дърветата, към пешеходните и велосипедните алеи и към тъмнокафявите води на река Потомак. Бърт вървеше редом до стопанина си, без да изостава, нито да избързва. Когато стигнаха първата алея, двамата се спряха. Мъжът погледна първо наляво, после надясно, след което излязоха на алеята.

Продължиха към следващата алея и оттам през едно утъпкано място в тревата към вътрешността на парка. Талмидж огледа реката. На двайсет и пет метра от тях млада двойка с каяк пореше водната повърхност. Младите се смееха на собствената си неопитност. По средата на реката шестима гребци в кану гребяха с веслата по посока на течението. Близо до отсрещния бряг и малко по̀ на север още два каяка заобикаляха скалите. По това време на годината не беше много трудно, но през пролетта този спорт не беше за хора със слаби нерви. Вляво от него срещу течението плаваше обикновена лодка с весла. Талмидж хвърли поглед към фотоапарата на врата си, настрои обектива и доближи визьора до окото си. Леко се завъртя наляво, фокусира образа върху самотния гребец и направи три снимки.

След това с Бърт тръгнаха на юг по пешеходната алея. Докато Талмидж и обектът се движеха успоредно един на друг, Талмидж гледаше само напред. Единствено аматьор би се опитал да погледне крадешком настрани и по този начин да рискува да се издаде. В продължение на девет минути вървяха по пътеката, без да се озъртат наоколо, и само от време на време, когато някой друг минувач кучкар му се усмихваше или му кимваше за поздрав, му отвръщаше със същото.

Накрая достигнаха крайната си цел — едно заведение, наречено „Лодки при Джак“. Бизнес моделът беше прост. Гребането и другите водни спортове бяха популярни на Източния бряг, особено сред онези, които учеха в елитни училища, а също и сред някои възпитаници на училища, в които пиенето беше на по-голяма почит от академичните занимания. Голяма част от тези ученици и студенти, след като завършеха, продължаваха да следват или да работят във Вашингтон и вместо да се държат като морски свинчета в колело в местните спортни салони, те предпочитаха през топлите месеци да излязат на Потомак и да практикуват едни от най-ефикасните видове фитнес, известни на човечеството. „Джак“ отговаряше на нуждите на тези хора, като отдаваше под наем различни лодки, канута и каяци, а също така даваше под наем и помещения на онези, които нямаха достатъчно място у дома, за да държат спортната си екипировка, или пък не искаха да я мъкнат напред-назад.

Талмидж вече беше научил две неща за обекта: той беше собственик само на една обикновена лодка и беше твърде стиснат, за да плаща наем за съхранението й. Затова я караше с колата си напред-назад. Завързваше я за покрива на осемгодишното си небесносиньо волво комби. Талмидж забеляза комбито паркирано сред другите коли на претъпкания паркинг пред „Джак“. Погледна нагоре по течението на реката, за да се ориентира за посоката на обекта. Прецени, че онзи е на твърде голямо разстояние, за да го забележи. А дори и обектът да го беше забелязал, щеше да е твърде зает с гребането, за да разбере какво се готви на около километър и половина от него.

Талмидж заговори на Бърт — не за друго, а за да убие малко време. Наблюдението и проследяването беше деликатен занаят, особено в този град. Човек никога не знаеше кой друг може да дебне неговия обект. След като около минута като луд разговаря с кучето си, реши, че е чисто, и тръгна към паркинга. Не директно към волвото, но в същата посока. Леко и неволно побутна Бърт натам, където искаше от него да отиде, и когато кучето застана на почти идеалното място, той му даде команда.

Бърт спря и приклекна, като надигна лявата си задна лапа. Секунди по-късно си свърши работата и Талмидж му даде кучешка бисквитка и го потупа.

— Браво, момче.

Бърт лапна бисквитката и радостно замаха с опашка, докато стопанинът му коленичи и извади найлоновата торба. Изгреба с торбата купчинката изпражнения и я завърза. Прехвърли торбата в лявата си ръка и се изправи, като преди това се подпря с другата ръка за бронята на волвото. Дори обучен професионалист трудно би забелязал какво точно направи той. После отиде до най-близкия контейнер за боклук и изхвърли изпражненията на Бърт.