Винс Флинн - Списъкът на обречените

Симон знаеше, че не може да я разубеди и само кимна. Точно затова тя беше толкова добра в професията. Когато приемеше лично някой случай, нищо не беше в състояние да я възпре. Може би щеше да успее да й влее малко разум след ден-два. Ако изобщо имаха толкова време. Фурние и подобните му нямаха навика да играят честно.

Щом двамата излязоха на късното следобедно слънце, го обзе зловещо предчувствие. Дали Фурние и безименните му помагачи щяха да дръзнат да посегнат на шефката му? При тази мисъл потрепери. Не можеше да го позволи. Щом отвори задната врата на седана, за да се качи Невил, той огледа улицата в двата й края. Наоколо имаше всякакви хора — шофьори, асистенти и бодигардове на богати гости на хотела. Без съмнение най-малко един от тях пазеше Фурние. Симон запамети добре всяко едно от лицата. Той беше полицай от шестнайсет години. Започна като патрулен полицай из тесните улици на квартал „Маре“. Още тогава разбра, че има дарба да помни лица. Дано още да притежаваше тази способност.

Той се настани на задната седалка до шефката си и каза:

— Мисля, че е разумно да осигурим на теб и на семейството ти охрана, докато този случай не приключи. — Знаеше, че тя няма да се съгласи, но въпреки това го каза, защото така беше правилно.

Отговорът дойде след минутно закъснение и той беше точно такъв, какъвто го очакваше Симон:

— Не ме е страх от Пол Фурние.

„А би трябвало“ — помисли си Симон, но не посмя да го изрече.

— Не съм казвал, че те е страх. Този случай е много важен и ще привлече вниманието на много хора. Мисля, че подобна предпазна мярка няма да навреди.

— Добър опит. Не се боя от някакъв си шпионин от ДЖСЕ. — Невил поклати глава. — Не ме е страх от него. Той е страхливец, не смее да заплашва и да прибягва до мръсните си трикове посред бял ден. Още по-малко пък ще посегне на високопоставен детектив от Криминалната полиция.

Той я познаваше достатъчно добре. Поне на първия етап нямаше никакъв смисъл да се опитва да я убеждава. Кимна в знак на съгласие, но се зае да обмисля различните защитни мерки, които щеше да предприеме. Ако тя останеше в неведение за плановете му, нямаше да има недоволни. Но ако разбереше, тръпки го побиха, като си помисли каква щеше да е реакцията й.

Симон погледна през стъклото и реши, че просто ще трябва да прояви повече предпазливост. Щеше да е адски глупаво да не обърне внимание на заканата.

Те се любиха и заспаха в обятията си. Когато Рап се събуди час и четирийсет минути по-късно, погледна към тавана. Нямаше трепкане или замъглено зрение, нито объркване на времето и мястото. Чувстваше се жив, енергичен и отпочинал. Благодарение на Грета. Навярно се дължеше на лечебната сила на голото й тяло. Те винаги спяха с преплетени тела. Нейната топлина и енергия му даваха чувство за уют и в същото време му действаха ободряващо.

Без съмнение тя го правеше щастлив и сега беше по-щастлив от всякога. Затова, докато лежеше, си помисли дали да не зареже всичко и да замине заедно с нея за Цюрих. Щеше да подплаши сериозно Кенеди и останалите. Можеше да го направи. С телефонния разговор нямаше да има проблем. Щеше да остави съобщение на оператора. Да й каже, че е приключил с кариерата си. Че е рискувал живота си за каузата, а те му се отблагодаряват с предателство. И също така щеше да я заплаши, като много подробно опише какво ще стори с всеки, който тръгне да го търси. И че ако някой тръгне да го търси, той ще се върне в Щатите и ще остави след себе си кървава диря. Може би също трябваше да добави и няколко реда за един пакет с компромати, който щеше да бъде изпратен на ФБР, Министерството на правосъдието или на някоя по-известна медия.

При последната мисъл се намръщи. Не можеше да го направи. Така щеше да се приравни към егоманиакалните опортюнистични политици, които постоянно сипеха стрелите си срещу ЦРУ. Кенеди и Стансфийлд бяха добри хора или поне се стараеха да постъпват правилно. Хърли по-скоро беше изключение. Независимо дали Стансфийлд щеше да му заповяда или не, Хърли щеше да го преследва до дупка. Това му беше странното. Ако Рап прескочеше някоя процедура или направеше нещо по свой собствен начин, Хърли побесняваше от гняв. Но в същото време изобщо не го притесняваше фактът, че нямаше правило, което той самият да не е нарушавал. Стансфийлд веднъж беше казал на Рап, че проблемът между двамата е, че прекалено много си приличат. Младият мъж силно се надяваше да не е така. Хърли беше придирчив, садистичен и крайно нечестен. Рап го каза на Стансфийлд. Заместник-директорът добави към списъка на Рап още няколко отрицателни черти и добави: