Винс Флинн: Списъкът на обречените

Проследи с поглед товарен микробус, който тихо премина долу по Ке Волтер. Нещо го безпокоеше, но не можеше да разбере какво. Огледа улицата за издайнически признаци, после насочи вниманието си към пешеходните алеи успоредно на река Сена. Беше твърде безлюдно. По това време на денонощието това беше нормално, но въпреки всичко нещо го безпокоеше. Може би беше твърде лесно — убийство след убийство, град след град и никакви схватки. По теорията на вероятностите рано или късно нещо щеше да се обърка и той щеше да се изправи пред опасността от провал, щеше да бъде пратен в чуждестранен затвор или дори щеше да се прости с живота си. Тези мисли никога не му излизаха от ума и в зависимост от това в коя държава се намираше, предпочитанията му клоняха или към едното, или към другото.

В тази професия нямаше място за страх и съмнения. Трябваше да прояви предпазливост и да има набито око за детайлите, но страхът и съмнението щяха да са пагубни за него. Можеше да си стои тук цяла нощ и да си измисля причини и извинения да прекрати акцията. Стан Хърли, коравият кучи син, който го беше обучил, го беше предупредил за опасността от парализа чрез анализ. Рап се замисли за предупреждението на Хърли и реши, че шефката му просто е била обезпокоена повече от необходимото. Тя го беше инструктирала, че дори и най-дребното нещо да му се стори подозрително, незабавно да прекрати мисията. Не можеха да си позволят американски гражданин да бъде заловен в Париж, изпълнявайки „мръсна“ задача като тази. Особено валидно това беше сега предвид създалия се политически климат.

В крайна сметка, мишената беше само една връзка. Още едно име, което щяха да зачеркнат в списъка. Но за Рап операциите винаги бяха на лична основа. Той искаше да накара всеки един от тези хора да си плати за стореното. Всяка следваща ликвидация щеше да е по-трудна и по-сложна от предишната, но това не го притесняваше ни най-малко. Рап обичаше предизвикателствата. В интерес на истината, той изпитваше искрена радост от факта, че тези задници всеки ден се озъртаха и когато вечер заспиваха, ги тормозеше мисълта кой е този странен отмъстител.

За пореден път се запита дали трябва да буди безпокойство обстоятелството, че либиецът пътува без охрана. Беше много вероятно той просто да се чувства в безопасност в качеството си на петролен министър на страната. Като важен член на дипломатическата общност вероятно се смяташе за прекалено важна особа и стоеше над мръсните игри на терористи и убийци. „Е — каза си Рап, — бивш терорист няма. Облечи го в костюм и вратовръзка, дай му хотелски апартамент за хиляда долара на нощ и той пак ще си остане терорист.“

Огледа улицата отново и се вслуша в хъркането на либиеца. След още една минута взе окончателно решение. Обектът нямаше да доживее до изгрева.

Рап се впусна в действие безшумно, с отмерени движения, почти като робот. За последен път провери екипировката си. Беретата със заглушител беше прибрана в кобур под дясната му мишница. Два резервни пълнителя бяха здраво закрепени под дясната му мишница. Боен нож с двустранно десетсантиметрово острие беше закрепен заедно с калъфа отзад, на кръста му. Един по-малък деветмилиметров пистолет беше прикрепен към десния му глезен. Това бяха все нападателни оръжия. Имаше и малка аптечка, радиостанцията, настроена на честотата на охраната на хотела, пластмасови белезници и комплект от перфектно изработени фалшиви документи, според които той беше палестинец, наскоро имигрирал от Аман, Йордания. Имаше и бронирана жилетка. Носенето на жилетка беше едно от нещата, които му бяха набивани в главата по време на дългото и продължително обучение. Рап вдигна яката на черното си яке и нахлузи на главата си тънка черна качулка с прорези за очите. Хвана края на алпинисткото въже, погледна към ръба на покрива и си каза: „Два изстрела в главата“. Беше излишно, но именно към това в крайна сметка се свеждаха всичките му усилия.

Леко спусна въжето и после преметна краката си навън. С ловко движение скочи от ръба на покрива и се извъртя на сто и осемдесет градуса. Стисна с ръкавиците въжето и бавно се спусна пет метра надолу, където протегна крак и стъпи върху перилата на балкона.

Хванал здраво въжето, той леко стъпи върху черната желязна решетка на балкона. Като внимаваше да стои настрани от прозореца, въпреки че пердетата бяха спуснати, той се спусна на балкона, коленичи и прибра края на въжето така, че да му е под ръка, когато се евакуира. Беше обезвредил бравата на балконската врата преди два дни, когато постави подслушвателното устройство. Ако останеше време, щеше да демонтира устройството. Микрофонът не беше нищо особено. Рап винаги гледаше да използва обикновена техника, защото лесно можеха да проследят високотехнологичните производители, до чиито услуги прибягваше Лангли.