Винс Флинн: Списъкът на обречените

Психиатърът потърка долната си устна и каза:

— Да се тревожиш за нещо или за някого е нормално… и дори е здравословно, но ако се прекали… — Поклати глава и направи кисела гримаса. — Тогава определено не е добре.

„Ето пак“ — каза си Кенеди. Това не беше случаен разговор. Психиатърът дълго го беше обмислял, беше планирал въпросите си към нея. Тя знаеше от опит, че ако се опита да избяга от срещата лице в лице, само ще утежни положението си. Люис беше търпелив и упорит. Освен това докладите му се четяха много внимателно от заместник-директора по операциите. Докторът имаше навика да се хване за някой проблем и да те засипе с въпроси, докато не получи отговорите. Кенеди реши да прехвърли топката в неговото поле.

— Значи мислиш, че се тревожа прекалено много.

— Не съм казал такова нещо — отвърна той спокойно и леко поклати глава.

— Но го намекна.

— Беше само един въпрос.

— Въпрос, който ти зададе, защото си мислиш, че си забелязал нещо и нещо в мен те притеснява. И понеже ти започна, ще ти бъда благодарна, ако сам си го обясниш, вместо да ме разпитваш като на някой от твоите терапевтични сеанси.

Люис въздъхна. Досега многократно беше ставал свидетел на спорадичните избухвания на Кенеди, но никога не го беше изпитвал на гърба си. Обикновено потърпевш беше Стан Хърли, който беше голям майстор да те извади от кожата. С Люис тя винаги се беше държала спокойно и аналитично. Фактът, че тя реагира така светкавично и сърдито, само потвърждаваше подозренията му.

— Мисля, че когато се отнася за един определен оперативен офицер… ти се тревожиш прекалено много.

— За Рап ли? — попита Кенеди.

— Именно.

— Само не ми излизай с твоите псевдопсихологически анализи, че съм се влюбила в него. — Тя поклати глава, сякаш да се отърси от думите на доктора. — Аз не правя такива неща, когато се отнася за работата ми.

Той махна с ръка.

— Съгласен съм. Това не е мой проблем.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Че не му отдаваш заслуженото.

— Заслуженото? Заслуженото за какво?

— Да започнем с факта, че той дойде при нас преди малко повече от година без никакъв военен опит, но въпреки това надви всеки един съперник, когото изправихме срещу него, включително и твоя чичо Стан. Неговата способност да се учи, и то светкавично бързо, няма прецедент. — Люис леко повиши тон: — Като успешно се справя във всяка една дисциплина и по всеки един предмет.

— Не по всеки предмет. Има ниски оценки по геополитика и дипломация.

— Защото смята изучаването на ООН и други подобни организации за загуба на време и аз съм склонен да се съглася с него.

— Нали целта ни беше да произвеждаме всестранно подготвени кадри тук.

Люис сви рамене.

— Психическата стабилност за мен е по-важна от всестранните познания. В края на краищата ние няма да искаме от него да преговаря за сключването на мирен договор.

— Не, няма, но искаме от него да е наясно с цялостната картина.

— Цялостната картина. — Люис се намръщи. — Мич би поспорил, че той е единственият в нашата организация, който непрекъснато държи под око цялостната картина.

Кенеди беше жена, избрала да работи в един преобладаващо мъжки свят и силно негодуваше, когато колегите й се отнасяха покровителствено с нея и се опитваха да й обясняват като на умствено изостанала.

— Така ли? — язвително попита тя.

— Твоят човек има определен капацитет. Определени способности, които само се подсилват от факта, че той не позволява на странични обстоятелства да му отвличат вниманието.

Кенеди въздъхна. В нормална ситуация тя щеше открито да изрази недоволството си, но сега беше уморена да се разправя.

— Сигурно си мислиш, че мога да чета мисли, но днес нещо това умение ми убягва. Би ли продължил по същество?

— Струваш ми се по-уморена от друг път.

— Благодаря ти за комплимента. И ти изглеждаш напълнял с един-два килограма.

Люис се усмихна.

— Само задето отбелязах, че си притеснена за него, няма нужда да ме обиждаш.

— Ти си майстор на измъкването.

— Моята работа е да наблюдавам. — Той се завъртя със стола и насочи вниманието си към осмината курсанти и двамата инструктори, които ги въвеждаха в основите на ръкопашния бой. — Да наблюдавам всички ви. Да се грижа никой да не получи психически срив и да не прекрачи чертата.

— А теб кой те наблюдава?

Лекарят се усмихна.

— Аз не съм подложен на същия стрес. — Той се обърна отново към Кенеди: — Както каза, той е твой подчинен.