Винс Флинн: Списъкът на обречените

— Защо не ми каза още когато разбра?

— Казах на Томас.

— И той как реагира?

— Помисли, помисли и отвърна, че да накараш тези типове да си изгубят съня не е чак толкова лошо.

— За бога! — Кенеди се хвана за челото. — Като негов шеф, не мислиш ли, че трябва да ме държиш в течение на подобни неща?

— Не разбирам какво те притеснява. Мисля, че той си е съвсем наред, и Томас е съгласен с мен.

Айрини потърка носа си в опита си да притъпи предстоящото главоболие.

— Това не ти е футболната лига. Ние не си губим времето с празни приказки. Не дразним другия отбор, за да ги извадим от равновесие. Хората ми трябва да са като призраци. Трябва да могат да се промъкнат в дадена страна, безшумно да изпълнят задачата и после да се разтворят във въздуха.

— Айрини, мисля, че преувеличаваш. Врагът и без това знае, че нещо става. Мъртвите тела се трупат необичайно бързо и ако всява страх сред тези хора… — Люис сви рамене. — Ами така да е.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?… Че си спокоен за Рап, но си притеснен за мен?

— Спокоен съм и за двамата ви, но все пак мисля, че се тревожиш прекалено много.

— Тревожа се за него, защото му предстои да убие високопоставен служител в столицата на един от най-близките ни съюзници. Ако се провали, отзвукът ще е толкова силен, че всички ние, без изключение, ще бъдем разпитвани в конгреса, ще ни осъдят и ще ни тикнат в затвора. — Кенеди поклати глава. — Не знам какво пише в твоите дебели книги, но си мисля, че страхът да не попаднеш в затвора е доста здравословно и нормално нещо.

— Мисълта ми, Айрини, е, че Рап е добър. Може би най-добрият от всички, които съм виждал. А обектът му е бавен, мързелив, охранен бюрократ. Довечера всичко ще мине добре. Не за това се притеснявам.

Кенеди беше толкова съсредоточена в мислите си върху операцията в Париж, че едва не пропусна последните му думи.

— Тогава за какво се притесняваш?

— Рап е уникален. Той вече показа, че действа по-добре сам. Настръхва, когато чуе за контрол, и засега Томас е склонен да си затваря очите за тези малки нарушения на дисциплината именно защото този човек е толкова добър в занаята си.

— Но?…

— Нашата държава, както и нашият работодател, да пребъде името му, има славна история и традиция на неблагодарно отношение към онези, които са на предната линия и които го отнасят първи, когато нещата загрубеят. Ако постъпят така и с Рап… — Люис потрепна.

— Нашата държава и нашият работодател дори не знаят, че той съществува.

— Това ми е ясно, Айрини. Мисля в перспектива и ти казвам, че има реална опасност в даден момент съвсем да изгубим контрол над него.

Тя се изсмя.

— Не виждам какво точно те навежда на този извод.

— Айрини, като махнеш маската и всички подробности, пред себе си имаме човек, който е обучен да убива. Да убива онези, които причиняват болки и страдания на невинни граждани или които представляват заплаха за националната сигурност на тази страна. Сегашната му мисия е ясна. Той трябва да убива лошите, които живеят в другите страни. Какво ще стане, ако един ден се събуди и осъзнае, че лошите се намират и тук, точно под носа му, и живеят в Щатите, работят в ЦРУ или на Капитолия?

— Сериозно ли говориш? — Кенеди остана шокирана от теорията му.

Люис подпря с ръце брадичката си и се облегна назад.

— Правосъдието е сляпо, а ако обучиш един човек да бъде едновременно съдия и палач… е, тогава не би следвало да се изненадаш, ако някой ден той заличи в съзнанието си разграничителната линия между терориста и корумпирания и егоистичен бюрократ.

Тя се замисли и след малко отвърна:

— Не съм много уверена в това, което казваш.

Той сви рамене.

— Само времето ще покаже дали съм бил прав. Но едно знам със сигурност. Ако в бъдеще се наложи да го неутрализираш, по-добре гледай да успееш от първия път. Защото ако оцелее, ще избие всички ни до един.

Париж, Франция

Рап завърза сивото найлоново въже за комина и пристъпи към ръба на покрива. Надникна към балкона два етажа по-надолу и после огледа от високото Градът на светлината. Слънцето щеше да изгрее след няколко часа и движението на „нощните птици“ по улиците постепенно затихваше. Беше един от онези редки мигове на почти пълна тишина, които се случваха дори в оживени градове като Париж. Всеки град притежаваше своята уникална атмосфера, имаше своето уникално усещане и Рап се беше научил да обръща внимание и да се съобразява с естествения градски ритъм. Градовете имаха своите прилики също като хората. Защото въпреки всички теории за индивидуалността малцина осъзнаваха, че в по-голямата си част действията и поведението на хората са продиктувани от техните навици. Те спяха, събуждаха се, хранеха се, работеха, после пак се хранеха и пак работеха, пак ядяха, гледаха телевизия и отново лягаха да спят. Това беше основният ритъм, към който човечеството се придържаше от векове. Начинът, по който хората живееха и задоволяваха основните си потребности.