Винс Флинн - Списъкът на обречените

Обърна се по гръб и с леки тласъци на краката заплува на повърхността. Когато изплува изпод сянката на моста, той погледна към нощното небе и за миг се запита колко ли души бяха загинали в тази река — ако към броя на откритите във водите й тела се прибавеше и неговото. При тази мисъл се усмихна. Винаги готов за поредното предизвикателство, Рап почувства как постепенно цялото му същество премина в режим „оцеляване“ и той си каза, че ще преживее тази нощ — така както беше сигурно, че на сутринта слънцето ще изгрее от изток. И тогава щеше да се заеме с търсенето на отговори. Нещо тази вечер се беше объркало ужасно много и той искаше да знае как врагът беше разбрал за него. Независимо какви щяха да са заповедите на Кенеди и на останалите, засега нямаше намерение да се връща в Щатите и да прекарва с часове в Лангли, легнал на кушетката в кабинета на психиатъра.

Старши инспектор Франсин Невил от френската криминална полиция стоеше насред касапницата с чаша кафе в ръката. Ужасно много й се искаше сега да има и една цигара. Подчинените й оглеждаха местопрестъплението и взимаха проби с ръкавици и различни инструменти. Един фоторепортер стоеше до вратата и фотографираше стаята. Невил си каза, че е без грим и че с разрошената си коса в момента изглежда малко налудничаво. През годините беше присъствала на предостатъчно огледи и знаеше, че това е най-малкият й проблем. Ако това престъпление изобщо някога бъдеше разкрито и виновните бъдеха изправени пред съда, тя и екипът й щяха да преглътнат нелицеприятните фотографии. В края на краищата недотам добрият им вид се дължеше най-вече на факта, че ги събудиха и спешно ги извикаха посред нощ.

Невил беше добра професионалистка. Тя се беше издигнала бързо в йерархията на Националната полиция, въпреки че беше жена и благодарение на това че беше жена. Политическият натиск вкара в системата ново поколение жени полицайки на ръководни постове и Невил си даваше сметка, че все още има достатъчно сексисти, които смятат, че единствената причина тя да се добере до чин на старши инспектор на трийсет и седем години — сравнително млада възраст — беше, че шефовете й е трябвало да попълнят женската квота. Тя не обръщаше внимание на шушукането и отделяше цялото внимание на работата си. Утешаваше се, че мъжете, с които работи, знаят, че е способна и квалифицирана и че честно си е спечелила този пост. Но в нощи като тази тя си задаваше въпроса защо изобщо е избрала да стане полицай.

С намръщена физиономия продължи да оглежда сцената на престъплението. Един дебел мъж заедно със слаба жена поне два пъти по-млада от него лежаха мъртви, надупчени с куршуми, в леглото. Други четирима, съдейки по вида им от някаква военизирана група, също бяха мъртви на пода. Труповете бяха само с по един-два куршума в тях. Отвън, в коридора, пред различни врати, имаше още двама убити. Невил предположи, че са гости на хотела, които са чули шума и когато са излезли да видят какво става, са били убити от ненормалните негодници, виновни за кръвопролитието. Малшанс беше имал и млад служител на хотела, който отговаряше за прането. Сега той също лежеше мъртъв в задния двор с пет дупки от куршуми в гърдите. Невил направи равносметката — общо девет трупа. През шестнайсетте години в полицията най-сериозното престъпление, разследвано от нея, беше убийството на трима души. И то беше резултат от любовен триъгълник, убийство и самоубийство. Макар и сензационен, случаят не беше много труден за разплитане. Съпругата изневерява на съпруга си, който убива нея и любовника й, след което слага край и на собствения си живот. Не беше нито първото, нито последното такова убийство.

Тук сценарият беше напълно различен. Заради големия брой на жертвите тя се спря на две основни версии. Напоследък имаха сериозни проблеми с бандите от славяни, които бяха залели бедняшките предградия, след като Югославия се разпадна и там избухна гражданска война. А отскоро и руските банди бяха започнали да си извоюват територии във Франция. Както винаги тя щеше да приеме и всякакви други хипотези, но тези двете бяха най-вероятните за нея.

Наред с това не й даваше мира мисълта за още две групи от хора — нейните шефове в щабквартирата на Националната полиция и групата на журналистите. Автоматична стрелба в петзвезден хотел в сърцето на Париж само по себе си вече беше достатъчно голяма сензация. Като се добавеха и деветте трупа, медийното шоу й беше гарантирано. Щеше да се вдигне такъв шум, какъвто страната не беше виждала от аферата „Драйфус“. Началниците й нямаше да се сдържат да не й се месят в работата и тя вече знаеше как ще го направят. Малцина от тях щяха директно да я напътстват как да води разследването, докато повечето щяха да обядват с журналистите и да им снасят вътрешна информация за разследването.