Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Да, хората, които списват вестниците и списанията. И правят предавания по онова нещо, наречено телевизия. Наричат ги със събирателното понятие „медии“.

Невил толкова беше свикнала с неговите остроумия, че не му обърна внимание.

— Пресконференцията. — Тя погледна часовника си. — Започва след двайсет минути.

— Мисля, че ще я отменят.

— Може би. — Невил спря на техния етаж и погледна надолу към стълбите. — Сигурна съм, че вече са се събрали и чакат да започне.

— А аз съм сигурен, че Мюц ще нареди да я отменят или пък новият ръководител на разследването ще стане и ще направи кратко изявление.

— Ами аз?

— Вероятно ще кажат, че се е наложило да си вземеш отпуск. Че си имала здравословен проблем или нещо подобно. Нали знаеш, обичайните извинения.

— Престани да се правиш на голям умник и ме изслушай за секунда. Мисля, че трябва да направя изявление.

— По-лоша идея от това не можа ли да ти хрумне?

— Напротив, идеята е много добра. — Невил се обърна към кабинета си. — Трябва да си събера нещата.

— Да, трябва, защото най-вероятно ще те уволнят и ще те изхвърлят от сградата.

— Не могат да ме уволнят за това, че казвам истината, Мартин.

— Могат и още как. Непрекъснато го правят. Особено в полицията.

Тя вече беше взела окончателно решение. Грабна сакото и чантичката си и затвори и заключи кабинета си.

— Ако искаш, ела с мен — каза. — Но ако предпочетеш да останеш тук и да се скриеш под бюрото, няма да те виня.

— За нищо на света не бих изпуснал подобна гледка. Такава възможност да видиш как един от най-талантливите детективи в полицията съсипва кариерата си пред цялата нация се отдава веднъж на милион.

Рап тичаше по асфалтовата алея, поддържайки постоянна скорост — по един километър на всеки пет минути. Рамото му пулсираше от болка, но той стисна зъби, за да я превъзмогне, а когато болката ставаше прекалено силна, си казваше, че заслужава и по-лошо. Един човек беше мъртъв. Люк Оклер, невинен гражданин, който на никого с нищо не пречеше, докато не се появи Рап и не го включи в и без това грешните си планове.

Беше тежка нощ. Бяха излезли с колата до предградията на Париж, където спряха да заредят бензин и Рап изтърка от ръцете си засъхналата кръв на агента от ДЖСЕ. Така и не разбра дали човекът е оживял или не. Може би в цялата каша щеше да бъде пощаден поне един човешки живот. Сетне се придвижиха още малко на север и отседнаха в хотел от известна голяма верига, разположен близо до летище „Шарл дьо Гол“. Хотелът беше доста занемарен, една от онези огромни сгради за хора, пътуващи по работа, където нивото на обслужването и чистотата на стаите бяха пожертвани в името на близкото разположение на хотела до летището. Мястото ужасно много се нуждаеше от основен ремонт, но на Рап това не му направи впечатление. Не беше шокиран, но определено съзнанието му беше леко смутено от неочакваните вечерни събития.

Двамата с Грета вечеряха и после се качиха в спалнята. Тя беше достатъчно съобразителна да не му задава твърде много въпроси. И сама можеше да види, че Рап се мъчи да проумее някакви доста важни и съдбоносни неща. Към полунощ, след като и двамата се мятаха и въртяха в леглата няколко часа, той накрая проговори. Смъртта на Люк го измъчваше най-много. В края на краищата този човек беше невинен, цивилен и не беше участник в бойни действия, а първото правило в неговата професия беше да се щади животът на цивилните.

— Но ти не знаеше, че ще постъпят така — отвърна Грета. — Ти искаше да ги изпробваш.

— Няма значение. Изобщо не трябваше да го замесвам.

Тя се умълча за малко, после каза:

— Но ако не беше предприел тази предпазна мярка, ти щеше да лежиш мъртъв на улицата.

— Не — отвърна Рап. — Аз никога нямаше да отида сам в апартамента, а дори и да бях отишъл, щях да мина откъм задния вход, щях да съм нащрек и с готов за стрелба пистолет. Никой не би могъл да ме очисти така лесно.

Поговориха си още малко и в един момент Рап я целуна по челото, каза й, че я обича, и добави:

— Да се опитаме да поспим.

Прегърна я със здравата си ръка и въздъхна облекчено, когато малко по-късно тя заспа. Той продължи да се взира в тавана, да преповтаря наум събитията, на които беше станал свидетел от прозореца на апартамента на Боб и Тиби Макмахон, като някой зрител, гледал зрелищен спектакъл. На няколко пъти се унесе, но не за дълго. Досега никога не беше имал проблем със съня. Но сега колкото по-илюзорна ставаше възможността да поспи, толкова по-упорит ставаше той в разсъжденията си.