Винс Флинн - Комбинаторът

— Да. Затова сега има малко по-голямо влияние над тях, защото всички са в кюпа. Може би ще ни окажат повече съдействие.

— Не очаквам чудеса.

— Знам. Точно затова трябва да поговорим. Заседанието, на което отиваме сега… Айрини не иска да привличаш вниманието.

— Защо?

— Опитва се да убеди министъра на отбраната и държавния секретар да укротят хората си. Белият дом също помага и тя е уверена, че ще ги накара да си затворят очите и запушат ушите за следващите седемдесет и два часа.

— Това ме устройва.

Неш настоя:

— Айрини не иска да влизаш в никакви спорове.

— С кого? — изсумтя Рап.

— С никого.

— Дори с този тъпанар Сикълс?

— Аз имам задачата да се оправя с него.

— Така ли? — Рап вдигна вежди. — В такъв случай го дръж далеч от мен.

Неш знаеше от самото начало, че разговорът няма да е лесен, а увъртането още повече усложняваше нещата.

— Слушай… всички знаем, че си прав по този въпрос. Само че ти си известен като лошо момче.

Рап чу как първият бронетранспортьор минава през вратата. Поклати раздразнено глава и се сопна:

— Хайде изплюй камъчето. Тази сутрин не съм в много търпеливо настроение.

— Ти никога не си в търпеливо настроение. Затова ще ти го кажа бавно… Слушай ме добре. На заседанието ще има една жена… Ариана Винтър… Чувал ли си за нея?

— Не.

— От Държавния департамент е… Идеята за реинтеграцията е нейна. Изглежда, че е доста бойна мацка… Има много връзки и не се страхува да кръстоса шпаги с някого.

— Чудесно.

— Да… Айрини мисли, че може да имаш проблем с нея.

— Защо тогава решихте да ме вкарате в една стая с тази жена?

— Повярвай ми, Айрини много се колеба.

— Не мога ли просто да пропусна?

— Обмислихме тази възможност, но Айрини иска всички да осъзнаят сериозността на положението и да разберат кой командва операцията, докато Белият дом не реши друго.

— Тогава не виждам проблем.

— Айрини не е толкова сигурна. Не иска нищо да те разсейва, а се опасява, че тази Винтър ще направи точно това.

Ето такива неща изкарваха Рап от кожата. При нормални обстоятелства не би дал и пукнат цент какво си мисли някаква писарушка от Държавния департамент; но сега, в разгара на едно от най-тежките бедствия за Централното разузнавателно управление, нервите му бяха толкова обтегнати, че и най-малкият дразнител можеше да го накара да избухне. Той размаха пръст срещу Неш и тъкмо щеше да изсипе цял куп ругатни, когато Колман се приближи.

— Майк, как беше полетът? — поинтересува се новодошлият и подаде ръка на Неш.

— Добре. — Неш се здрависа с него и посочи с палец към Рап. — Тъкмо се опитвам да успокоя нашия приятел.

— Само си губиш времето. Къде е Стан? Трябва да говоря с него.

Без определена причина при споменаването на човека, който бе обучил Рап, на лицето на Неш се изписа тревога. Рап веднага забеляза.

— Какво е станало?

— Няма да дойде.

— Защо?

Неш сведе поглед към земята за няколко секунди, преди да отговори:

— Получи лоши новини, след като заминахте.

— Какви лоши новини? — попита Рап.

— Рак.

— По дяволите! На белия дроб ли?

Стан Хърли бе заклет пушач от четирийсет години.

Неш кимна:

— Четвърти стадий. Дават му шест месеца. Може би малко повече… може би по-малко.

Рап се почувства така, сякаш цялата му енергия го напусна. Сякаш просто изтече от главата му през краката в земята. Познанството му с Хърли бе изпълнено с противоречия и въпреки че започна доста зле, през последните две десетилетия сприхавото старче се беше превърнало в безценен наставник. Често той бе единственият човек, на когото Рап се доверяваше. Хърли беше единственият, който го разбираше истински. Рап се обърна и се отдалечи от Неш и Колман. Нямаше предвид някакво определено място, на което да отиде, просто искаше да остане сам, за да се справи с тъгата, която го обзе изведнъж.

Вниманието на наемния убиец беше съсредоточено върху петнайсетинчовия екран на лаптопа. На вратата на хотелската му стая висеше табелка „Не безпокой“, да не би някоя камериерка да го завари, докато прави нещо подозрително. Дори да го завареше обаче, нямаше да види нищо обезпокоително. Отдавна бяха отминали времената на обемистата шпионска апаратура: триножници за големите фотоапарати с още по-големи обективи, видеокамери и големи параболични микрофони, тежки куфари с монитори и аудиотехника. Сега всичко това се събираше в безжично устройство, не по-голямо от кутийка за носни кърпички. Той лично бе помогнал за създаването му в изобилното си свободно време. Американците много биха се зарадвали, ако в ръцете им попаднеше нещо толкова леснопреносимо и ефикасно.