Винс Флинн - Комбинаторът

— Ако Дарън Сикълс ти беше шеф, щеше да го убиеш — отговори Колман, без да отмества сините си очи от вратата. — Дявол да го вземе, Стан ти беше шеф и ти за малко не го очисти, а той е яко копеле. Сикълс е мека китка.

Рап се замисли за Стан Хърли — човека, който го беше обучил. Хърли беше един от най-коравите мъже, които познаваше — и гадно копеле. Оттогава бяха минали двайсет години. В последно време влиянието на възрастта започваше да си проличава при Хърли. Умът му все така работеше безупречно, но силите го напускаха.

— Вече не правят такива като Стан.

Колман се усмихна:

— Да, така е. Но и ти не падаш по-долу.

Рап се престори на обиден:

— Да не би да намекваш, че съм чудат инатлив старец, който пие и пуши прекалено, но все още преследва жените като двайсетгодишен хлапак?

— Приличате си повече, отколкото си готов да признаеш. Ако той беше тук, двамата щяхте да се сбиете кой първи да забучи пистолета си в муцуната на онзи терорист.

— Да, и той щеше да спечели — изсмя се Рап. — После щяхме да отлетим за Кабул и да повторим сценката със Сикълс.

— Е, денят още не е свършил. Мисля, че шансът да разкажеш играта на Сикълс днес е петдесет на петдесет.

Рап изруга наум. „Още едно излишно занимание“ — помисли си. Отгоре отново някой го извика и той отиде до основата на стълбите, като заобиколи мъртвите бодигардове. Погледна нагоре и попита:

— Какво има?

На горната площадка се показа лицето на красива брюнетка.

— Ела. Трябва да видиш нещо.

Рап се заизкачва, като стъпваше близо до стената, за да не настъпи кървавата диря. Сидни Хайек беше най-новият член в екипа му, включена по идея на Кенеди. Рап не беше особено доволен по ред причини. Първата беше доста ясна — в този занаят хората не печелеха лесно доверието му. Нямаше място за грешки, а залозите бяха толкова високи, че той предпочиташе да действа с по-малко хора, отколкото да вземе новобранец, заради когото всички може да загинат. Втората причина за безпокойство също бе очевидна — Хайек идваше от ФБР.

— Какво има? — попита Рап, когато се качи.

Както и останалите в екипа, Хайек носеше маслиненозелено работно яке с джобове, пълни с различни инструменти. По нареждане на Рап бе облякла бронираната си жилетка отдолу, за да не привлича внимание. Носеше също дънки, туристически обувки „Меръл“ и синя шапка на „Детройт Тайгърс“ с фенерче и микрокамера от двете страни на козирката. Погледна го с бадемовите си очи и попита:

— Скот каза ли ти за сейфа?

— Да. Някакъв признак, че е разбит?

— Не. Изглежда, че самият господин Рикман го е отворил.

Рап се намръщи:

— Да не правим прибързани заключения.

Хайек сви рамене:

— Не го познавам, но предполагам, че е бил единственият човек в радиус от две хиляди километра, който е знаел шифъра.

Всъщност в радиус от над десет хиляди километра, помисли си Рап, но не я поправи. Хайек беше от Детройт, единствена дъщеря на арменци, емигрирали от Ливан. Говореше свободно арабски и нещо по-важно, можеше да се разходи по улицата на всеки близкоизточен град, без да направи впечатление на никого. В отговор на обвинението й Рап каза:

— Той единствен е знаел шифъра.

— Е, сейфът е бил отворен с шифъра. Няма следи от бърникане в заключващия механизъм и доколкото мога да преценя, не е отворен насилствено.

— Сигурна ли си?

— Доколкото мога да съм сигурна след по-малко от един час оглед.

Рап се опита да си представи как е станало.

— Значи са го принудили с оръжие да отвори сейфа.

— Не познавам този човек, затова не мога да преценя.

След седемчасова съвместна работа Рап започваше да разбира стила й на действие. По-важно беше онова, което премълчаваше, отколкото което казваше.

— Явно имаш някакви съмнения.

— Винаги имам съмнения.

— Сподели.

— Има неща, които не пасват.

— Какви?

Тя се поколеба за момент, после каза:

— Ела да ти покажа. — Излязоха в коридора. — Внимавай къде стъпваш.

Рап погледна в краката си и заобиколи голяма локва кръв. Тогава забеляза няколко петна на стената.

— Какво е това?

— Всяко нещо с времето си. Искам първо да ти покажа кабинета.

Хайек влезе в стаята и отиде зад бюрото. Нямаше прозорци, стените и таванът бяха облицовани с шумоизолиращи плоскости, а подът — с каучукови плочки. Зад бюрото бе отворена тясна шумоизолирана врата. Зад нея се виждаше отвореният сейф.

— Какво трябва да видя? — попита Рап.

— Нищо.

Хайек изключи лампата на бюрото и включи ултравиолетовата крушка на шапката си. Насочи я към пода пред сейфа и започна да я движи наляво-надясно, докато претърси целия под.