Винс Флинн: Комбинаторът

— Дълъг полет… къде отиваш?

— В Афганистан.

— Афганистан? Това е голяма страна. Къде по-точно?

— В Джелалабад.

— Джелалабад — измърмори Харгрейв. — Това е прецедент.

— Прецедент? — Уилсън се намръщи. — Не ви разбрах, господин директор.

Харгрейв му беше казвал сто пъти да го нарича „Сам“, но Уилсън упорито отказваше. Началникът знаеше, че е въпрос на подчинение, но нямаше намерение да се занимава с такива дреболии сега. Все пак това бе още една причина да наблюдава по-отблизо действащия директор на контраразузнаването. Ако Уилсън играеше такива игрички с прекия си началник, какво ли беше с колегите и подчинените му? Доколко бе готов да следва закона? От личен опит Харгрейв знаеше, че такива дреболии могат да доведат до сериозни проблеми за Бюрото.

— През всички години на кариерата ми са ме вдигали от леглото по най-различни причини, но досега никой не го е правил, за да ми каже, че заминава за Джелалабад. — Харгрейв остави чашата и потърка очите си. — Май наистина сме на път да се превърнем в глобална полицейска служба.

„Добро утро, тъпако — помисли си Уилсън. — Къде спа през последните десет години?“

— Защо в Джелалабад?

— Джо Рикман.

Уилсън имаше по-важни цели, но Рикман беше достатъчен повод засега.

Името бе познато на Харгрейв. Носеха се слухове, че тайният агент се е превърнал във фикс идея за Уилсън. Началникът на контраразузнаването изглеждаше нервен, затова по-възрастният мъж избра внимателно думите си:

— Какво е направил Рикман?

— Преди три часа получихме сигнал, че е бил отвлечен от тайна квартира в Джелалабад.

Харгрейв замълча за момент. През ума му минаха всички възможни последствия от попадането на човек като Джо Рикман в ръцете на врага. Новината сигурно сериозно бе разтревожила хората в Лангли.

— Знаеш ли кой го е отвлякъл?

— Не, но времето на изчезването му ми изглежда подозрително.

— Подозрително ли? — изненада се Харгрейв.

— Разследвам го от два месеца.

И не само Рикман — но нямаше нужда Харгрейв да знае за другите.

— Моля? — попита старецът, сякаш не чу добре.

— От близо година получавам обезпокоителна информация за Рикман. Сигнали, че източва големи суми от фонда за тайни операции и се е сближил прекалено много с редица престъпни елементи.

Харгрейв затвори очи за секунда, после вдигна ръка.

— Знаеш всичко това от близо година, а ми казваш чак сега?

— Нямаше основание да ви казвам, господин директор. Все пак бяха само слухове. Ако трябваше да ви съобщавам всеки слух, който минава през службата, щеше да се налага да тичам по десет пъти на ден до кабинета ви.

Харгрейв усети напрежение в слепоочията си и си спомни предупреждението на лекарите да не се ядосва.

— Господин Рикман е уникален случай — изрече бавно. — Всичко свързано с него и дейността му е от интерес на най-високо ниво, затова не приемам обяснението ти. Много съм разочарован, че си решил да го запазиш в тайна от мен. — Харгрейв поклати глава. — Това не се случва за първи път. Самият директор ти обясни какво се очаква от теб.

Уилсън бе предвидил, че разговорът ще се развие по този начин, и беше подготвен.

— Съжалявам, господин директор, но има непредвидени обстоятелства.

— Така ли?

— Да.

— Слушам внимателно.

Уилсън нарочно се престори на смутен. Искаше да подчертае, че говори съвсем сериозно.

— Първоначално сигналът дойде от важен човек, който не желае името му да бъде свързвано с това.

Харгрейв бе започнал кариерата си във ФБР; после, на четирийсет, беше избран в Съда за контрол на американските разузнавателни служби. Знаеше как се играе тази игра.

— И този човек е…?

— Съжалявам, господин директор, не мога да ви кажа.

Уилсън се опита да си придаде стоически вид, въпреки че с голямо задоволство видя как бледото лице на Харгрейв пламва от гняв.

— Това е недопустимо. Преди по-малко от месец бяхме при директор Милър и той специално ти нареди да ме държиш в течение на всяко разследване, което извършва отделът ти. Не може нищо да криеш. — Харгрейв поклати глава. — Директорът ще бъде много разочарован. Не съм убеден, че ще хванеш полета за Джелалабад.

Уилсън очакваше това развитие на разговора и имаше готов отговор:

— Господин директор, не е имало никакво разследване, само някои обезпокоителни обвинения от човек на много висок пост. Реших да не ви съобщавам, защото, честно казано, темата не е от вашата компетенция. Не исках да отдавам прекалено голямо значение на тези сигнали, докато не проверя дали са верни.