Винс Флинн - Комбинаторът

Харгрейв се замисли още няколко секунди над чутото, после настоя:

— Отново те питам. Кой човек на важен пост е направил тези обвинения?

— Предпочитам да не казвам, господин директор.

— Сигурен съм, но правилата са други. Аз съм твой началник и ако искаш да летиш до другия край на света и да харчиш държавни пари, за да разследваш свой колега от друга федерална агенция, ще трябва да ме запознаеш с всички факти.

Уилсън кръстоса крака и демонстративно погледна кръглия часовник на стената. Въздъхна и каза:

— Става дума за един сенатор, господине, и за да ми съобщи информацията, ме накара да се закълна, че няма да замесвам името му.

— Колко удобно.

— Не си измислям — настоя Уилсън обидено.

— Това няма значение. Ако искаш да хванеш самолета, ще ми кажеш името на този сенатор.

— Дал съм дума, господин директор.

— Започвам да губя търпение, Джоел. Тук не сме ученически лагер, това е ФБР. Имаме правила и закони, които сме длъжни да спазваме. Твоите обещания към някакъв политик не важат при нас. Ще ми кажеш ли всичко, което знаеш, или да се обадя на летището и да отменя полета ти, а след четири часа, когато се видя с директора на закуска, да му разкажа за последните ти подвизи? След като свършим, той ще ме попита какво мисля за бъдещето ти като изпълняващ длъжността директор на контраразузнаването. — Харгрейв замълча и се втренчи в подчинения си. — Предвид на отказа ти да изпълниш една обикновена заповед, съмнявам се, че препоръките ми ще бъдат много добри.

Уилсън от самото начало знаеше, че тази сценка ще се разиграе така, но за да бъде по-убедителен, трябваше да следва сценария си. Затова измънка:

— Карл Ферис.

Харгрейв едва не се задави.

— Искаш да ми кажеш, че си започнал разследване въз основа на сигнал от един от най-големите мошеници в Американския сенат?

Уилсън се престори на наивен:

— Нямам лично мнение за човека, господин директор. Когато един американски сенатор поиска лична среща с мен, аз го приемам сериозно.

— Мили боже! Глупак такъв! — задъхано възкликна Харгрейв. — Не мога да повярвам дори за секунда, че си толкова наивен.

Стана и закрачи напред-назад. Трескаво се опитваше да измисли начин да замаже скандала, преди да излезе наяве. Карл Ферис умееше майсторски да манипулира медиите с лъжите, които разпространяваше.

Уилсън подаде следващата примамка:

— Той ми каза, че му имате зъб.

— Моля?

— Сенатор Ферис ми каза, че не го харесвате. Не уточни защо, но спомена, че е свързано с времето, когато сте били в Съда за контрол на разузнаването.

Харгрейв спря и се обърна към подчинения си:

— Конфликтът, за който намеква, е затворена страница и не искам да го обсъждам сега. Мога само да кажа, че сенаторът не се държа добре.

— Не искам да се намесвам в личните ви дрязги. Това не ми влиза в работата.

— Няма лични дрязги. Проблемът, за който говорим, е това, че не си ме уведомил за действията си, а сега се каниш да заминеш с някой от ударните ми отряди и да се набуташ в много деликатна ситуация. — Харгрейв стисна облегалката на един стол и добави: — Нека те попитам нещо. Помисли ли изобщо как ще реагират приятелите ни от ЦРУ, когато разберат, че си пъхаш носа в техните работи?

— Лично аз изобщо не се интересувам какво мислят онези неандерталци от Лангли.

Харгрейв беше наблюдавал този вид поведение при други свои служители и знаеше колко пагубно може да бъде.

— Ние сме от една страна на барикадата — напомни лаконично.

— Моята работа е да се уверя, че всички наистина са на нашата страна.

— Какво означава това?

— В моя отдел никой не е застрахован от подозрения. Мое задължение е да не позволявам на врага да проникне в апарата за национална сигурност, а най-лесният начин това да стане е, ако враговете ни вербуват някого от нашите да се обърне срещу нас.

— Какво намекваш?

— Не намеквам нищо. Факт е, че Джо Рикман е един от най-компрометираните шпиони на страната. Той е жив пример за всякакви възможни нарушения до степен на абсурд. Ако е бил отвлечен, наш дълг е да предложим на Лангли всяка възможна помощ, ако не за друго, за да намалим възможните вреди. Ние трябва да сме координиращата агенция, защото ЦРУ ще признае само част от рисковете. Трябва да оценим пълния мащаб на последствията за нас.

Колкото и да не му се искаше, Харгрейв трябваше да признае, че Уилсън е прав. След шест месеца щеше да изглежда много зле, ако е накарал началника на контраразузнаването да не предприема нищо.