Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Не е ли редно да се обадите в социалните служби? Той е едва на четиринайсет.

— Мислите, че ще се почувства по-добре, ако го настанят набързо в някой от техните домове за сираци? — Пола поклати удивено глава. — Вижте, покрай професията си съм се нагледала на деца, съсипани от така наречената система за социални грижи. Нека изчакаме, да видим какво ще стане, когато пристигне леля му. За бога, никой няма да ви накаже, задето сте го оставили на грижите на ченге и лекар.

— Не е необходимо да ми говорите с такъв тон — каза нацупено жената. — Аз нося отговорност за тези деца.

— Разбирам. Но няма нужда да влизаме в конфликт. Торин току-що узна, че е изгубил майка си. Той ни познава и ни има доверие. Още днес следобед край него вече ще има представител на семейството му. Това е най-доброто за Торин. А ако се опитате да ми попречите, съществува едно просто решение. Мога да го отведа в участъка, за да го разпитам, и вие не можете да направите нищо, за да ме спрете. Не бих искала да прибягвам до тази възможност, но ще го направя, ако се наложи — самата Пола се вслушваше потресено в думите, които излизаха от устата й. Не беше подозирала, че ще се бори така ожесточено за едно момче, което едва познаваше. „Дявол да го вземе“. Какво ставаше тук?

Жената изду устни и постави ръце на хълбоците си, сякаш се готвеше да противоречи. Но после каза:

— Добре. Ще донеса вещите му.

Всичко беше въпрос на планиране. Открай време го биваше в планирането. Причинно-следствени диаграми, блок схеми, анализи на дървото на грешките — ползваше всичко това още преди да се бе запознал с точните термини за тях. Първото, на което го бе научил баща му, беше, че всяко действие има своите последици. „Б“ е следствие от „А“, така неминуемо, както и смяната на деня и нощта.

Нямаше много ясни спомени за майка си. Тя беше плаха жена, безлична, неспособна да се налага, винаги се суетеше в стремежа си да изпълни изискванията на баща му. И въпреки това не съумяваше да се представи като добра съпруга и майка, което принуждаваше баща му да се оплаква постоянно от нея. Когато упреците не даваха резултат, той прибягваше до шамари, а после и до удари с юмруци и ритници. Така вървеше светът. Провалиш ли се, трябва да си понесеш наказанието.

После, през един априлски следобед, когато се прибра от училище, той намери дома им заключен и пуст. Беше започнал да блъска по вратата, но никой не отговори. Макар да беше едва седемгодишен, той беше обучен достатъчно добре, за да не създава суматоха. Промъкна се покрай къщата, влезе в двора, разположи се край задния вход и зачака. Когато баща му се прибра от работа, малко след шест, той беше премръзнал до кости, но не се оплака.

Баща му обясни, че е изхвърлил от къщи майка му. „Както се изхвърля боклук“, си беше казало тогава момчето. Ако човек не беше в състояние да живее в съответствие с определени стандарти, трябваше да си понесе последствията. Майка му не бе оправдала очакванията им — на баща му и неговите — и затова за нея вече нямаше място в семейството.

Липсваше му готвенето на майка му, тъгуваше за топлата й ръка, стиснала неговата, когато го водеше на училище. Но не за дълго. Баща му му обясни, че е необходимо да бъде силен и да може да разчита на себе си, и той запомни добре този урок. Друг изход нямаше.

Скоро след като навърши единайсет, беше изпратен на летен спортен лагер в Езерната област. Трима уволнили се от армията фитнес инструктори го ръководеха като военен тренировъчен лагер. През първите няколко дни повечето момчета изпадаха в шок, подобен на онзи, който получават новобранци по време на война. Никой никога не им беше крещял така, никой не бе изисквал от тях да поемат отговорност за себе си и за други хора, никой не бе подлагал физическата им издръжливост на подобни изпитания. За него обаче това беше в реда на нещата. Чудеше се за какво е това тръшкане.

Когато се прибра у дома, установи, че има нова майка. В негово отсъствие баща му беше отишъл до Тайланд и се беше върнал с една от онези жени, които момчето по-късно установи, че наричат „поръчани по пощата“. Този път баща му си беше избрал жена, която се доближаваше много повече до идеала му за съвършенство. Сирикит беше покорна, учтива, трудолюбива и изпълнена с желание да му угажда. Никога не възразяваше, по цял ден се въртеше като дервиш из къщата, за да чисти и никога не се оплакваше, дори когато баща му я упрекваше за някои дребни нарушения в наложения от него режим. Освен това готвеше страхотно.