Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Никога не съм чувала за това.

— Защото се обгръщам в женствена мистичност. Нали трябва да поддържам интереса ти към мен.

Те мълчаха в продължение на няколко минути. Пола очакваше с ужас онова, което предстоеше. Не й се мислеше колко пъти досега бе съобщавала възможно най-лошата новина, но от това сега нямаше да й бъде по-лесно. Сякаш прочела мислите й, Елинор отбеляза:

— Няма значение колко много пъти ми се е налагало да съобщавам лоши новини на някого, все още не се чувствам способна да се справя с такава задача.

— Никога досега не ми се е налагало да казвам такова нещо на познат човек — Пола зави към училищната порта.

— Случвало ми се е да опозная добре някой пациент. В такъв случай поне знаеш какъв подход да избереш. Помисли за Торин. И той като теб вече очаква най-лошото. Няма как да го насочиш полека към това, което ще му кажеш. Направо, но внимателно — това е най-добрия начин в неговия случай, така мисля аз.

Не за първи път Пола си помисли колко подходящо е фамилното име на приятелката й 23 23 Blessing (англ.) — благословия — Б.пр. . Беше се насочила право към проблема, който тревожеше Пола, и й беше предложила изход. Ако само и мъчителният проблем с ДНК-пробата на Тони можеше да намери такова ясно решение.

Новината не предизвика объркване у директора, който явно беше застъпник на убеждението, че емоционалните кризи се нуждаят от практична реакция. Пола незабавно реши, че той й се нрави. Настани ги в една уютна стая с меки кресла и ниска масичка.

— Тук провеждаме разговори с учениците — обясни той. — Ще пратя някой да повика класната ръководителка на Торин и ще я помоля да го доведе тук. Искате ли чай или кафе?

— Само вода — и хартиени носни кърпички, ако обичате — отвърна Елинор, влизайки в деловия му тон. Секретарката на директора донесе бързо поръчаното и ги остави да чакат. Стори им се, че са чакали дълго, но всъщност бяха изминали минути, когато вратата отново се отвори и една около четиридесетгодишна жена с едър бюст въведе Торин в стаята.

Достатъчно му беше да им хвърли един поглед и лицето му се сгърчи. Усилията, които бе полагал, за да приема мъжки отсъствието на Бев, му изневериха и го оставиха напълно безпомощен.

— Мъртва е, нали? — изплака той отчаяно. Коленете му поддадоха и той се отпусна на пода, опря се отстрани на едно кресло, сключил ръце над главата си, и тялото му се разтърси от ридания.

Елинор стигна първа до него, коленичи на пода, придърпа го към себе си и го обгърна с ръце. Не каза нито дума. Просто го прегърна и зачака, докато вълната на скръбта го всмука и повлече със себе си.

Хлиповете му постепенно утихнаха. Пола и Елинор го настаниха с общи усилия в едно кресло, докато учителката ги наблюдаваше безпомощно отстрани.

— Нямаме право да ги докосваме — каза тя тихо на Пола, която успя да потисне напиращия на устните й отговор. Елинор седна на една от страничните облегалки на креслото и постави ръка на рамото на Торин.

Той погледна Пола. Очите му бяха подпухнали, бузите му — мокри от сълзи, устните му трепереха.

— Какво се е случило?

Пола се стараеше да подбира думите си.

— Някой я е отвлякъл, Торин. А после я е убил. Толкова съжалявам.

— Причинил ли й е болка? Бързо ли е умряла? Страдала ли е?

Това беше първото, което всички искаха да узнаят. Когато ставаше дума за убийство, нямаше как да се лъже, защото фактите щяха да излязат наяве и близките нямаше да бъдат благодарни за такива неуместни опити да им бъде спестено най-лошото.

— Няма да те лъжа, Торин. Причинявал й е болка. Но не мисля, че е страдала дълго.

Лицето му се разкриви от усилието, което полагаше да не рухне отново.

— Благодаря ти — произнесе той с усилие. — Задето си честна с мен. Той… той изнасилил ли я е?

Това беше следващото, за което винаги питаха. По този въпрос, кой знае защо, трябваше да се подхожда по-внимателно, без да се лъже откровено.

— Засега не може да се каже — каза Пола.

Торин започна да трепери, тресеше се като куче, оставено навън под зимен дъжд.

— Н-н-не знам какво да правя сега — простена той, а зъбите му тракаха. — Ами погребението? Кой ще се заеме с това?

— Прибери се у нас — каза Елинор. — Леля ти Рейчъл ще пристигне днес следобед.

— Може би класната ти би донесла чантата и палтото ти? — каза твърдо Пола. Учителката като че ли не беше убедена, че трябва да го направи, но все пак излезе от стаята. Пола излезе с нея в коридора. — Той живее сега при нас — каза тя. — Елинор е лекарка, работила е с майка му в „Брадфийлд Крос“. Ние ще се погрижим за него.