Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Някаква фуста, която заема по-висок пост от вас, Найджъл — намеси се Мари със сладък тон. — И която има твърдо намерение да проучи защо вашият отдел не си изпълнява задачите в срок — той се извърна рязко с разкривено от гняв лице.

— Вие какво, шпионирате ли ни? — дясната му ръка се сви в юмрук.

Мари затвори вратата зад себе си.

— Аз никога не шпионирам. И не ми се налага. Следващия път, когато решите да вдигнете скандал, го правете на затворена врата, ако обичате. Отвън има цяла зала, пълна със служители, наострили уши. Създаването на поводи за клюки сред колегите не ни помага да постигнем целите си. Всички се стремим към едно. Успехът движи света. И ще постигнем желаното от нас по-бързо, ако си помагаме един на друг — тя съумя да се усмихне сравнително топло. Дори Найджъл като че ли се поуспокои, прекоси стаята и се облегна на един от шкафовете с ръце в джобовете.

— Момчешки истории — каза Гарет.

— Говори за себе си — сопна се Найджъл.

— Бих искала да разбера за какво точно става дума, но не сега, когато всички сте раздразнени. Защо всеки от вас не ми напише по една паметна записка, в която да обясни за какво е тази разправия? Естествено, постарайте се да ползвате едносрични думи.

Тя отвори вратата и продължи с бърза крачка към своя офис, доста доволна от себе си. Извънредно важно беше да се открият точките, където е най-възможно да се появят пукнатини между служителите. А после вече тези слаби места можеха да се експлоатират максимално.

Мари се усмихна. Трябваше да си признае, че упражняването на власт й доставяше наслада.

Карол беше стъпила на най-горното стъпало на стълбата и се опитваше да откърти едно упорито парче хоросан от каменната зидария, когато кучето се разлая. Тя сведе очи и видя Флаш, приседнала пред вратата, с изпънати предни лапи и напрегнати хълбоци, готова за скок. Главата й се навеждаше и отмяташе назад от яростния лай.

— Млъкни, Флаш — извика Карол, съзнавайки, че не й е известна команда, с която да накара кучето да замълчи.

Слезе толкова бързо, колкото й позволяваше предпазливостта, и забърза към вратата. Щракна с пръсти към кучето, което млъкна покорно и застана до нея. Който и да беше човекът от другата страна на вратата, Карол бе готова да се обзаложи, че не е Джордж Никълъс. Но като изключим пощальона, той беше единственият човек, който я беше посещавал, след като тя се нанесе тук. Тя открехна предпазливо вратата, като внимаваше да я подпира здраво с единия си крак.

Ако не беше разпознала застрашително извисилата се на прага й фигура, дори само едрият ръст на мъжа би я накарал да насъска кучето срещу него. Макар да не знаеше точната команда и за това. Но само секунди й бяха необходими, за да съобрази. В края на краищата, нали именно на това място бе видяла за последен път главен инспектор Джон Франклин.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, но в усмивката му нямаше топлота.

— Главен инспектор Джордан — каза той и кимна рязко за поздрав.

— Вече не — отвърна тя.

— Да, знам. Казах го… — той замълча, а после се усмихна отново, този път малко иронично. — Казах го в израз на уважение — довърши той. — Нали знаете, като запасните офицери, които се обличат от „Барбър“, носят каскети от туид и се наричат един друг „капитане“. Ченгета като нас никога не се възприемат докрай като цивилни, нали?

— Аз вече не се възприемам като ченге, главен инспектор Франклин. Е, какво ви доведе до моя дом? И как изобщо разбрахте, че това е моят дом?

Франклин вдигна демонстративно яката си, за да се запази от вятъра.

— Няма ли да ме поканите да вляза? Нали сме в Йоркшър, ние тук държим на гостоприемството — „влезте, заповядайте, ще изпиете ли чаша чай“.

— Не си спомням подобни аспекти на отношенията ни с полицията на Западен Йоркшър — онова, което тя помнеше, беше кръв и смърт, и как никой не се вслуша в нито една дума от онова, което казваха тя или Тони. Онова, което помнеше, беше тъп инат, мнителност и мъже, които ползваха думите, за да нараняват с тях. Не си спомняше уютни мигове с чаша чай и парче овесен сладкиш. Стоящото до нея куче долови настроението й и заръмжа тихо.

Франклин вдигна рамене, а после ги отпусна с дълбока въздишка.

— Вижте, Карол — нали нямате нищо против да ви наричам Карол? — тя кимна. По-добре така, отколкото с чин, който не притежаваше и не желаеше да притежава. — От самото начало нещата между нас не потръгнаха. Предполагам, че и двамата сме упорити копелета, които не обичат да отстъпват. Какво ще кажете — да обявим примирие? Нали сме почти съседи — той разпери ръце във великодушен жест.