Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Чудесно е, че сте забелязали това, Джон. А как бихте описали фигурата на този човек? Висок ли беше или нисък? Какво телосложение имаше?

— Не е висок, бих казал, среден на ръст. Не повече от пет фута и десет инча. Що се отнася до телосложение — строен, или най-малкото не е пълен. Трудно е да се прецени. И няма как да разбера колко дебело е якето му. А както вече казах, качулката пречи да се види лицето. Единствената особеност, която мога да спомена е, че вероятно куца. Но не мога да бъда сигурен. Качеството на записа не е добро, а и лошото време създава проблем.

Това беше съвсем дребно късче информация, но то потвърждаваше досегашните находки и сърцето на Пола подскочи от радост, когато чу думите на Океке.

— Звучи много интересно, Джон. Можете ли да кажете с кой крак куца?

Той помълча за миг. Тя чуваше дишането му.

— Искам да погледна отново, за да съм сигурен. Но ми се струва, че слабият му крак е левият.

„Бинго!“ Не можеше да се каже, че това е скок напред. Но щеше да бъде от полза за съобщението в медиите, когато започнеха да издирват свидетели. Освен ако убиецът не се окажеше толкова хитър, че да е накуцвал умишлено, за да ги насочи по погрешна следа. Вече беше ясно, че той внимава да не оставя никакви улики. Ако е имал основание да предполага, че някъде ще бъде засечен от камера, може умишлено да е решил да създаде погрешно впечатление.

— Трябва да изпратите официален доклад за видяното, Джон. Предайте го на колегите от отдела, но изпратете по едно копие на мен и на главен инспектор Фийлдинг. Не ми се иска да се изгуби сред многото мейлове.

— Ще го направя. Имате го до един час.

Съобразително момче, каза си тя, обмисляйки какво има да съобщи на специалистите по оглед на местопрестъплението. След като те пристигнеха, тялото можеше да бъде преместено. Така, както лежеше Бев, нямаше как да се провери за белега на глезена й, нито пък за татуировката на рамото. Когато видеха тези отличителни белези, щяха да могат да идентифицират официално тялото, без да чакат резултатите от ДНК-анализа. И после щеше да се наложи да съобщи на Торин. Пола си каза, че шансовете й да прехвърли другиму тази задача бяха нулеви.

Излезе на пътя и запали цигара, докато чакаше специалистите да облекат гащеризоните си. Фийлдинг излезе от колата и Пола се възползва от възможността да й съобщи за находката на Океке.

— Вече няма съмнение — отговори Фийлдинг. — Извършителят е един, известни са ни две жертви. Много е възможно той да е регистриран за други прояви на насилие, което означава, че щом се сдобием с резултати от анализите, може и да го открием някъде в нашите бази данни.

— Да се надяваме.

— Веднага щом обърнем тялото, за да се убедим в наличието на татуировката и белега, искам да отидете да разговаряте със сина й. Познавате го, по-добре е да научи такава новина от вас, отколкото от непознат. Вероятно знаете къде ходи на училище?

Пола кимна.

— В Кентън Вейл. Не искате ли да почакаме до довечера? Или до пристигането на леля му?

Фийлдинг като че ли се ядоса.

— Пола, живеем в двайсет и първи век. Вече не съществува такова нещо като херметически изолирани данни от разследване. Не искам това дете да разбере от Twitter или Facebook, че майка му е мъртва. Веднага щом се убедим, че е тя, трябва да се действа. Намерете подходящо пълнолетно лице, което да присъства. Нали живее при приятел? Въпросният приятел сигурно има родители.

Стана тя, каквато стана.

— Всъщност приятелите, при които живее, сме ние с Елинор — партньорката ми.

Фийлдинг отново я изненада с реакцията си, като се имаше предвид вчерашното й заяждане дали е годна да гледа дете.

— Защо не казахте? Няма проблем, щом роднините са съгласни — тонът й беше по-скоро раздразнен, отколкото гневен. — Честно казано, предпочитам да знам, че е на сигурно място у вас, вместо да спи у някакъв приятел, за когото не знам нищо. Можете ли да повикате приятелката си да поседи при него?

— Зависи от програмата й — тя е старши ординатор в „Брадфийлд Крос“, има приемни часове и визитации, не може да си тръгне просто така.

— Кога пристига лелята?

— Чак днес следобед.

— Не искам да се наложи да оставате при него. Вижте какво може да се направи — тя хвърли поглед към облечените в бели гащеризони специалисти, които мъкнеха кутиите с работните си принадлежности през пустия паркинг. — Като че ли най-сетне се задействаха.

Тя тръгна подир тях, но телефонът на Пола иззвъня отново и тя остана на място, за да отговори. На екрана бе изписано името на Дейв Майърс.