Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Пола огледа съдържанието на плика, доколкото й беше възможно да го направи през найлона. Паркингът сред хълмовете не беше най-подходящото място, на което можеше да ги извади от защитната им опаковка. Не забеляза нищо изненадващо. Но мобилният телефон я накара да се замисли за миг. После го посочи на Фийлдинг, която оглеждаше внимателно тялото.

— Какво за него?

— И телефонът на Надя беше оставен сред вещите й — каза Пола. — Следователно убиецът не е считал, че той представлява заплаха за него. Знаел е, че няма да намерим името и телефонния му номер в техните телефони. Това не означава ли, че става дума за непознат, който ги е следял, а не за някой от познатите им?

Фийлдинг сви рамене.

— Като си помисля, вероятно сте права. За съжаление това не ни помага да се придвижим напред.

„Хубаво нещо са две окуражителни думи“, каза си Пола. Отношението на Фийлдинг почти я накара да се откаже да сподели другата си идея. Но реши да не допуска преследването на убиеца на Бев да бъде възпрепятствано заради дребни обиди.

— И друго нещо ми направи впечатление — каза тя.

Фийлдинг вдигна очи.

— Какво?

— Липсата на камери — както тук, така и около онова място в Гартънсайд, където намерихме трупа. Като се замислите до каква степен пътищата ни са отрупани с камери за контрол на скоростта или за записване на регистрационните номера, това, че и в двата случая е изхвърлил труповете на места, на които е можел да бъде сигурен, че няма да бъде регистриран от камера, ми се струва малко прекалено за съвпадение.

— Не мислите ли, че насилвате малко фактите?

— Мисля, че трябва да имаме това предвид. Трябва да попитаме колегите от Пътна полиция как може да се узнае къде няма камери и как някой може да се добере до тези сведения.

Фийлдинг кимна.

— Идеята не е лоша. Но ми се струва, че е малко като улавяне за сламки. Хайде да видим какво ще кажат анализаторите за двете жертви, и ако резултатите не ни помогнат с нищо, може да поговорите с Пътна полиция. Ще ви кажа какво ме безпокои повече тъкмо сега…

— Какво?

— Франклин ни поднесе случая на тепсия. Питам се дали той знае нещо, което ние не знаем.

Докато пристигнаха лабораторните анализатори заедно с униформените полицаи, които трябваше да не допускат неупълномощени лица да тъпчат из паркинга, Пола беше вече премръзнала и в лошо настроение. Не можеше да свърши нищо полезно тук, на място, но и двете с Фийлдинг трябваше да останат, за да се убедят, че няма да има пропуски в съхраняването на следите на местопрестъплението, от които по-късно адвокатът на защитата би могъл да се възползва. Фийлдинг се беше прибрала в колата и говореше по телефона, но Пола бе предпочела да остане край тялото. Знаеше, че в това няма никакъв смисъл, но изпитваше нужда от този жест. Струваше й се, че най-малкото, което би могла да направи, е да бди край мъртвата.

В момента, когато се появи първата кола от подкрепленията, телефонът й иззвъня.

— Сержант Макинтайър.

— Здравейте, сержант, обажда се полицай Океке.

— Здрасти, Джон. С какво мога да ви помогна?

— Ами научих, че издирването на изчезналата се е превърнало в разследване на убийство и че вашият екип движи нещата от тук нататък. Искам да съобщя само някои неща. Няма съмнение, че бащата е със своята част в Афганистан. А след вчерашния ни разговор се свързах с автобусната компания и ги помолих да ни предадат записите от камерите за наблюдение. Когато разговарях с главен инспектор Фийлдинг тази сутрин, не бях приключил проверката, затова си казах, че ще е най-добре да я довърша.

— Добра идея — това означава една задача по-малко за нашите хора. Благодаря ви. Попаднахте ли на нещо?

— Става дума за нещо съвсем малко. Изгледах записа няколко пъти, за да се убедя, че не си въобразявам и не виждам нещо, което ми се иска да видя — нали разбирате?

— Разбирам ви отлично — не искаше да го притиска, но изгаряше от нетърпение той да премине към основното. — Е, какво видяхте?

— Струва ми се, че госпожа Макандрю трябва да е паркирала в една редица край външния край на паркинга. Имам чувството, че колата й е само на косъм извън обхвата на камерата. Докато автобусът минава край нея, се вижда как тя върви по пътеката между редиците коли, после свива встрани и изчезва. Бих казал, че върви доста бързо. Навела е глава, защото вали. И само секунди след нея се появява още една фигура, която се движи по същия път. Предполагам, че е мъж, но е трудно да се каже със сигурност. Носи яке от промазана материя с вдигната качулка. Лицето му изобщо не се вижда, забелязва се само проблясък, когато светлината се пречупва в стъклата на очилата му. Носи куфарче, като че ли е алуминиево, като онези, в които фотографите носят принадлежностите си. Носи го така, че изглежда тежко. Така или иначе, той се движи по същия път като госпожа Макандрю, само че забързва, когато я наближава — почти тича. Налага се изводът, че я следи. И тогава и той изчезва от екрана — на същото място, на което изчезва и тя. Не е дълъг запис, около петнайсет секунди.