Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Не ми трябваше много време да си падна по теб, нали? — отбеляза Карол, докато се катереше нагоре по хълма след щастливото куче. Настроението й беше значително по-добро в сравнение с предния ден. Може би причината беше във времето. А може би жизнерадостта на кучето беше така заразителна, че нямаше как да не й повлияе.

— Какво ли е разказвал Майкъл на Джордж Никълъс за мен, та той е решил, че имам нужда от куче? Защото, дявол да го вземе, може и да се окаже прав.

Стигнаха доста бързо до дърветата на върха на хълма. Кучето изглеждаше също толкова бодро, както и когато потеглиха. Карол си спомни намека на Никълъс за нуждата от движение.

— Хайде тогава, да минем под дърветата и да повървим по хребета — каза тя и тръгна напряко през брезите и елшите, които се бореха с постоянните ветрове, брулещи хълбоците на хълма.

След десет минути Карол вече беше прекосила горичката и пред нея се разкри спираща дъха гледка към обширната хълмиста пустош и долината в подножието на възвишението. Но тази сутрин гледката, която бе навикнала да вижда, съдържаше различни елементи. Елементи, добре познати на Карол, като изключим това, че тя бе свикнала да ги вижда в съвсем различен ракурс.

На изток, може би на миля от мястото, на което стоеше тя, на осветения от току-що изгрялото слънце път край паркинга при Уайт Едж се бяха наредили много превозни средства — но самият паркинг си оставаше пуст. Тя разпозна половин дузина полицейски коли и лендроувъри. По идентификационните номера, изписани с едри цифри на покривите, тя прецени, че колите принадлежат на полицията на Западен Йоркшър. По маркировката на едната личеше, че превозва служебни кучета, останалите бяха стандартни, от онези, с които полицията се отзовава на повикване. Имаше и четири коли без маркировка, както и линейка. Паркингът беше отцепен с трепкащи на вятъра ленти, вероятно от онези, с които полицията огражда мястото на произшествието, няколко фигури се бяха струпали около нещо, което Карол не бе в състояние да различи. Нещо с височина половин човешки ръст и като че ли каменно.

Това беше местопрестъпление — при това явно ставаше дума за тежко престъпление. Единствените престъпления, които биха предизвикали такова струпване на полиция толкова рано сутринта, бяха убийство, опит за убийство или тежко сексуално престъпление, извършено с особена жестокост. Именно тези престъпления изпълваха нейния живот, осигуряваха поминъка и жизнените й стимули в продължение на години. Разкриването на такива случаи бе й помогнало да изгради кариерата си. Престъпления, които едновременно стимулираха стремежа й към справедливост и й даваха възможност да преследва тази своя постоянна цел.

Стори й се странно да наблюдава отдалеч първия етап на едно разследване. Толкова дълго тя бе играла ръководната роля в такива случаи. Тя вземаше решенията. Тя разпределяше задачите на персонала. Тя подтикваше всички да не пестят усилията си — в името на мъртвите и на живите. А сега беше просто един от зяпачите, които се събираха на такива места.

— Ела, Флаш — каза тя и щракна с пръсти към кучето, което сновеше насам-натам по хълма на стотина ярда от нея. Флаш бързо дотича, сниши се и се отпусна до нея, изплезила език. Карол приклекна и зарови пръсти в гъстата козина на врата й. Не й се искаше да тръгва от тук; спомените за миналото й пречеха да се откъсне от гледката. Но и не искаше някой, който оглежда пейзажа отдолу, да я забележи.

Докато тя гледаше, още една кола се появи по пътя. Движеше се с висока скорост, а на мястото на тринайсетицата, която означаваше „Западен Йоркшър“, на покрива бе изписано 51 — следователно колата принадлежеше на полицията в Брадфийлд. Какво ли водеше полицаи от Брадфийлд на местопрестъпление в територията на Западен Йоркшър? От собствен опит знаеше, че детективите от двата криминални отдела не можеха да се понасят. Трябваше да има много сериозна причина за появата на ченгета от Брадфийлд в самото начало на едно тукашно разследване.

Колата на Брадфийлдската полиция спря до входа на паркинга, пред друга паркирала кола, и от нея слязоха двама души. Дори от това разстояние се виждаше, че са жени. Карол не можеше да разчита на очите си, за да ги идентифицира, но логиката й подсказваше, че дребната, тъмнокоса фигура, която бе седяла отпред до шофьора, можеше да е единствено главен инспектор Алекс Фийлдинг. Беше й равна по чин и пълна нейна противоположност в много други отношения. Фийлдинг беше авторитарна и държеше на протокола, докато Карол бе далеч по-непринудена и склонна да работи в екип. Фийлдинг държеше единствено на фактите и не се интересуваше от историята, която се криеше зад тях; Карол обичаше да работи с Тони, защото той й помагаше да разбере първопричината на престъплението. Фийлдинг беше омъжена и имаше син — емоционалните отношения й създаваха опора, която Карол така и не бе успяла да си осигури. А сега по всичко личеше, че тя има и нов помощник. Предишният беше един върлинест, кокалест сержант от Ълстър, който постоянно повтаряше, че иска да се прибере у дома. Където и да бе отишъл той, фигурата на жената, която бе дошла на негово място, беше много позната на Карол. Не можеше да се закълне, но бе много склонна да се обзаложи, че новата служителка в отдела на Фийлдинг е Пола Макинтайър.