Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Вади нещо от джоба си — каза Коуди, повишавайки развълнувано глас.

— Предполагаме, че става дума за електрошоков пистолет — каза Фийлдинг, докато гледаше как Надя слага покупките в багажника на колата си.

— Къде са конфетите 20 20 При изстрел електрошоковият пистолет, ползван от полицията, изхвърля подобни на конфети хартиени обозначения, които позволяват идентифицирането на оръжието. Има и други варианти на това оръжие, които не изхвърлят конфети. — Б.пр. ? — попита Хусаин.

— Не всички електрошокови пистолети изхвърлят конфети — обади се Пола. — Обикновено се ползват само от полицията и съответно са регистрирани.

— А тя се превива и като че ли рухва, докато той я наближава отзад — продължи Коуди.

Всичко свърши за мигове. Похитителят вдигна краката на Надя и ги натъпка в багажника. Изправи се, извади нещо от другия си джоб и се приведе навътре в багажника.

— Какво прави? — попита един от детективите.

— Трудно е да се каже — отвърна Коуди. — Гледахме записа няколко пъти и не можахме да си изясним.

— Вади изолирбанд — каза Пола. — Връзва я.

Коуди й хвърли бърз поглед. Тя не можа да разбере дали е впечатлен или раздразнен.

— Възможно е — каза Фийлдинг. — Ще погледнем отново, когато догледаме записа до край.

До края не оставаше много. Той привърши с това, което правеше, затвори багажника, отиде до вратата откъм мястото на шофьора, влезе, запали колата и скоро излезе от кадър. През цялото време не бе допуснал камерата да запечата дори бегла следа от чертите му. Пола си каза, че той сякаш знаеше точно откъде го следи камерата, толкова ловко избягваше обектива.

— Да погледнем отново — каза Фийлдинг. Този път Коуди забави хода на записа от момента, когато мъжът бутна Надя в багажника. Продължаваше да остава неясно какво точно се случва; тялото на мъжа пречеше да се види какво вади от джоба си. Но Фийлдинг се съгласи, че Пола най-вероятно е права. После записа с маркер на таблото всичко, което знаеха за мъжа от записа.

— Нещо друго?

В далечния ъгъл на стаята някой вдигна плахо ръка. Беше жена, която като че ли имаше желанието да се скрие в някой ъгъл.

— Началник, имам чувството, че той накуцва.

— Накуцва, така ли? Защо мислите така, Бътъруърт?

— Не може да се забележи, когато е заснет по диагонал, защото е под ъгъл спрямо обектива. А после почти тича. Но когато заобикаля колата, за да седне на шофьорското място, като че ли куца.

Фийлдинг се намръщи.

— Пусни записа отново, Коуди. Само последната част, само че на забавен каданс.

Коуди се подчини. Докато гледаха, се убедиха, че детектив Бътъруърт бе забелязала нещо, което всички останали бяха пропуснали. Човекът накуцваше. Нямаше как да разберат дали накуцването беше нещо временно или постоянно. Но тази съботна вечер, на паркинга на „Трафорд Сентър“, човекът, който бе отвлякъл Надя Вилкова, имаше някакъв проблем с левия крак.

Ден двайсет и шести

Слънцето очертаваше със златна линия далечния хоризонт на пустите хълмисти земи. За първи път от повече от седмица утринното небе беше ясно, тъмносиният цвят изсветляваше с пукването на зората. Светлината пълзеше бавно по склона, вдъхвайки живот на цветовете, отразяваше се по развълнуваната повърхност на реката Уайт Едж и водата засияваше, а камъните проблясваха. Докато се изкачваше с колата по тесния, виещ се път към паркинга, стопанисван от Националния тръст 21 21 Организация за съхранение на историческото наследство и природните забележителности на територията на Великобритания. — Б.пр. , Пол Ийдис си мислеше, че трудно би могъл да си представи по-хубава утринна разходка с кучетата. Двете му ловни кучета, затворени зад решетката, отделяща купето от багажното отделение на комбито му, бяха неспокойни, сякаш и те реагираха на промяната във времето.

Той премина с колата по последния завой. Както обикновено, по това време на сутринта паркингът при Уайт Едж беше пуст, горе се виждаха единствено очертанията на каменния контейнер за боклук и струпаните на куп камъни, имитиращи мегалитен монумент, в чиято кухина се очакваше паркиращите тук туристи да оставят по един паунд. Пол никога не плащаше, за да паркира — това беше изискване към туристите, а той се възприемаше като местен човек. В продължение на пет години той управляваше мандрата на Джордж Никълъс. Беше свършил повече работа в полза на местната икономика, отколкото повечето хора тук успяваха да свършат за цял живот.