Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Ще ти бъда задължена. Както винаги.

— Ще се заема с това, когато се прибера. Торин ще отиде у един приятел, ще вечеря там и ще си подготвят заедно домашните. Ще ми изпрати съобщение кога да отида да го взема. Колко различен е техният живот от нашия… — в гласа й звънна смях.

— Ще се видим по-късно. Може да закъснея. Обичам те.

— И аз те обичам. Пази се.

Пола затвори телефона и точно в същия момент догоря и цигарата й. Замисли се дали да не запали втора. Беше се държала прилично цял ден, не искаше да прекалява пред Фийлдинг. А тя вече беше предупредила, че може да работят до късно.

— Майната му — каза Пола, извади нова цигара и щракна със запалката.

Едва си беше дръпнала за първи път, когато телефонът й иззвъня. Разнесе се встъпителната мелодия от „Досиетата Х“, която бе запазила единствено за Тони.

— Тони — каза тя. — Как си?

— Появи ли се Бев Макандрю?

Както винаги, без встъпителни учтивости.

— Не, няма и следа от нея, откакто си е тръгнала от работа.

— Тази вечер излизах на пазар. Реших да отида до онзи „Фрешко“ на Кентън Вейл Роуд. Нали знаеш какво имам предвид.

Пола знаеше. Той обичаше да оглежда обстановката, в която се е разиграло събитието, да се опита да се постави на мястото на жертвата и на престъпника, а докато вървеше по улиците, се вживяваше в тези роли — нещо като физическо упражнение по съпреживяване.

— И какво научи?

— Научих нещо много интересно за автобусите — отвърна той.

— Звучи доста невероятно — отбеляза Пола.

— В далечния край на паркинга на „Фрешко“ има малко камери за наблюдение и покритието е доста ограничено. Но именно там спират автобусите.

— Мислиш, че някой от пътниците в автобусите може да е забелязал Бев?

— Разбира се, че може, но в случая важни са самите автобуси. Те са окичени с камери. А на монитора се вижда не само вътрешността на автобуса, но и това, което се случва около него. И то не съвсем наблизо, а всъщност на доста голямо разстояние от автобуса. Казах си, че може да извадиш късмет и да видиш на някой от тези записи Бев, ако не е паркирала близо до магазина — той млъкна.

— Блестящо! Знаех, че в автобусите има камери, но нямах представа, че имат и външен обхват.

— Аз също. Така става, когато никога не ползваш автобус.

— Мислиш, че трябва да започне активно издирване на Бев?

— Не е моя работа да решавам. Но ти самата каза, че вече работите по убийството на една жена, която като че ли не е имала никакви проблеми в живота си. А ето че изчезна и втора. Успяхте ли да прецените къде убиецът може да е срещнал Надя?

— Не можем да кажем нищо категорично. Предполагаме, че може да я е видял в „Трафорд Сентър“ и да я е проследил до паркинга. Но все още не съм видяла записите.

— А има втора изчезнала жена, която също може да е отвлечена от паркинг. Освен това те като че ли си приличат, Пола.

— Така ли мислиш? Разликата във възрастта им е дванайсет години, пък и като телосложение не си приличат чак толкова много.

— Не искаш да видиш приликата, защото се страхуваш за познатата си, Пола. Но и двете са руси, средни на ръст, нито пълни, нито прекалено слаби. Обличали са се като делови жени, не като празноглави кокошки, които мислят само за тоалети. И двете са ходели на пазар с колите си. Едната е мъртва, а другата изчезнала. Знам, вашият ненагледен началник на полицията навремето ме беше обвинил, че виждам серийни убийци навсякъде, но понякога се оказвам прав, Пола. Понякога съм прав.

— За съжаление най-често си прав. Ще предам мнението ти на колегата, който се занимава с изчезването на Бев. Ще поговоря и с Фийлдинг. Става ли така?

— Мисля, че трябва да поговориш с тях. Готов съм да те подкрепя, ако това ще бъде от полза.

Пола едва не се задави с дима от цигарата.

— Да не си се побъркал? Забрави ли как побесняваше Карол, когато обсъждах с теб поверителни данни по някой случай зад гърба й? Умножи това по десет и си представи как ще реагира Алекс Фийлдинг — тя въздъхна. — Тъгувам за Карол.

— Аз се опитвам да не тъгувам.

И той затвори. Телефонът, бездушна пластмасова буца, натежа в ръката й. Пола видя в другия край на паркинга Пат Коуди и още някакъв мъж да излизат от една кола и да тръгват забързано към входа на сградата.

— Шоуто започва — измърмори тя, хвърли цигарата си в една локва и също понечи да влезе. — Какво намери, Коуди? — попита тя, изравнявайки се с него.

Той я изгледа хитро.

— Аз си знам, а вие се опитайте да откриете.

Гневът припламна внезапно у нея. Ако преглътнеше сега, това щеше да се отрази на отношението на Коуди и останалите към нея.