Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— На колко време минава от тук този автобус? — попита той шофьора, който пускаше монета по монета рестото в шепата му.

Шофьорът въздъхна уморено.

— На всеки двайсет минути от седем сутринта до десет вечерта.

— Само този автобус ли стига до паркинга на супермаркета?

— Аз на Гугъл ли ви приличам? Седнете някъде, за да можем да потеглим.

— Мога ли да остана тук, за да гледам в монитора?

Шофьорът посочи една табела на преградата, която го делеше от пътниците.

— Не можете ли да четете? Пътниците нямат право да стоят тук, докато автобусът е в движение. Което означава, че трябва да седнете и да ме оставите на мира. Или това, или да слезете.

Тони седна на самия край на една двойна седалка, на която вече бе седнала едра възрастна жена с две издути пазарски торби, които като че ли съдържаха само ябълки и бисквити.

— Жалък простак — заяви тя, а после, когато забеляза стъписаното лице на Тони, се изкиска: — Не, не вие. Имах предвид него, не вас. Още два автобуса спират на паркинга на „Фрешко“, драги. Номер трийсет и седем, минава през Кентън до Кентън Вейл и после обратно, чак до Колиъри Енд. Той, струва ми се, минава на половин час. А има и микробусна линия за хора, които не са в състояние да ползват обществен транспорт. Но тя няма точно разписание.

— Благодаря, много ми помогнахте.

Тя го загледа любопитно.

— Странен въпрос зададохте все пак. Защо ви интересуват толкова тези автобуси?

— Дълга история — каза той. — Пък и не мога да обясня точно причината. Всичко е въпрос на различно възприемане — и опира до това, че човек рядко се замисля за нещата, които според него са му добре познати — той се усмихна. — Много от това, което казвам, изглежда безсмислено. Но не се безпокойте, не съм опасен.

Тя го огледа от горе до долу.

— Можете ли да бъдете сигурен в това?

Той отвърна с тъжна ирония:

— Вероятно не.

Когато Пола се върна на Скенфрит Стрийт, в стаята на отдела цареше осезаема възбуда.

— Какво е станало? — попита тя един от детективите, докато вървеше към кабинета на Фийлдинг.

— В „Трафорд Сенгър“ съхраняват записите от камерите в продължение на месец. Пат Коуди открил жертвата на един от тях. А по всичко личи, че и убиецът фигурира на записите.

— Страхотна новина. Ще прати ли записите?

Детективът поклати глава.

— Свалил ги е на флашка. Сега ще дойде тук, носи я със себе си — и той плахо протегна ръка, за да удари длан в дланта й. Пола отвърна на жеста — макар да беше детинска американска щуротия, ако искаше да намери мястото си в новия отдел, се налагаше да гради мостове. Сприятелявай се с по-нисшите чинове, изграждай опори, докато откриеш как можеш да се понравиш на главния инспектор.

Детектив Блак имаше да каже и още нещо.

— В полицията на Девън и Корнуол също са се размърдали. Разпитали са Павел Боклука, но има лоша новина — алибито му за събота, а и за петък, изобщо за уикенда чак до вторник сутринта на настоящата седмица е желязно. Или е бил на работа, или се е търкалял в леглото с една от камериерките. Няма никакъв начин да се е добрал до тук между смените, за да изхвърли трупа на Надя.

Новината не разочарова особено Пола. Тя нито за миг не бе предполагала, че Павел има сили да извърши такова престъпление.

Откри главен инспектор Фийлдинг на бюрото, да се взира съсредоточено в екрана на компютъра. Тя почти не вдигна поглед, когато Пола влезе през отворената врата, след като почука, за да спази формално изискването.

— Някакви новини от лабораторията? — попита Фийлдинг. Пръстите й тракаха равномерно по клавиатурата, пишеше бързо и уверено, като професионалист, който няма нужда да гледа екрана. Прическата й беше позагубила бляскавото си съвършенство; почти беше заприличала на човешко същество, което се бори с усилие с ограниченото време и изискванията на работата.

— Какво ще кажете за петно от кръв на жакета й?

Фийлдинг спря да пише и съсредоточи цялото си внимание върху Пола.

— Разказвайте.

— Забелязах, че на единия маншет има шест копчета, а на другия — само пет — Пола нямаше обичая да изтъква ролята си в разследванията, но беше преценила, че ще мине много време, преди Фийлдинг да осъзнае колко добра е в работата си.

— Пак ли сте се правили на Шерлок Холмс? — тонът на Фийлдинг беше суров, но за първи път тя удостои Пола и с иронична усмивка.

Пола сви рамене.

— Такава съм си аз. Така или иначе, Дейв Майърс огледа по-внимателно жакета и според него копчето е паднало скоро.