Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Но да се върне към какво? Към неразрешени проблеми, които се търкаляха насам-натам из главата му като топките в играта „Пинбол Аркейд“, към празните столове, напомнящи за празнотата в живота му, към досиетата на пациенти, чието душевно състояние, честно казано, му се струваше по-стабилно от неговото сега. Налагаше се да изпълни часовете преди сън с нещо по-конструктивно от мрачни размисли. Тони облече палтото си и излезе навън, в мрака, твърдо решен да пропъди с ходене мислите за Карол Джордан. Имаше нужда от нещо друго, което да ангажира съзнанието му, от някакво предизвикателство. Остави мислите си да се реят, да се върнат назад, очаквайки да се натъкнат на нещо, за което да се хване.

И го откри, точно когато завиваше зад ъгъла, покрай бара, в който предлагаха тапас. Изчезналата жена, издирвана от Пола. Извади телефона от джоба си и набра номера на Пола. Веднага щом тя отговори, започна без всякакви встъпления:

— Пола, твоята изчезнала позната все още ли е изчезнала?

— Добър вечер и на теб, Тони. Да, доколкото ми е известно. Не съм се занимавала пряко със случая днес, но бих научила, ако имаше някакви развития.

— Така че последното, което се знае за нея, е че е щяла да се отбие да пазарува във „Фрешко“? Тръгнала си е от работа в обичайното време и никой не я е виждал след това?

— Не съм чувала нищо по-различно. Ето и още нещо, което може да представлява интерес за теб. Нали знаеш за убийството, по което работя? Убийството на Надя Вилкова? Имаме основания да предполагаме, че я е парализирал с електрошоков пистолет.

— Това стеснява кръга на възможностите, нали? Искам да кажа, не е същото като да й пусне приспивателно в чашата в някой претъпкан бар и да чака то да подейства. Контактът е бил много по-близък и тесен. При това трябва да я е отвлякъл на място, на което да има относителната възможност да са били сами. Не можеш да парализираш човек с електрошоков пистолет пред публика. Освен ако си ченге. Да не говорим пък, че трябва да си организирал много точно изтеглянето си, защото ползването на електрошоков пистолет не е като да удариш някого по главата така, че да изпадне в безсъзнание. Жертвите възвръщат контрола над тялото си сравнително скоро, не е ли така? Следователно е трябвало той да има изготвен план, не може да е действал импулсивно.

— Приключи ли? — попита развеселено Пола.

— Просто мисля на глас, извинявай.

— Не, много е интересно да следя хода на мислите ти. Ако чуя нещо ново за Бев, ще ти се обадя веднага. Само че — нали ти не проявяваше особен интерес към случая?

Тони вдигна яката си, за да се предпази от ледения вятър, който връхлетя веднага когато той излезе извън защитата на високите сгради около пристанището.

— Извел съм мозъка си на разходка.

— Ясно. Нали не си забравил каишката?

— Много смешно. Надали знаеш в кой магазин на „Фрешко“ с пазарувала тя обикновено?

— Не съм сигурна, но логичният маршрут от болницата до дома й минава покрай големия „Фрешко“ на Кентън Вейл Роуд. Нали се сещаш кой имам предвид?

— Онзи, който се пада отдясно, когато се влиза в града? Пречи кръговото кръстовище, но ми звучи глупаво?

— Точно той. Защо?

— Трябва да си купя някои продукти — и тъй като нямаше какво друго да каже, той направо затвори телефона. Когато го слагаше в джоба си, той се запита дали склонността му да ползва мобилния телефон само в случай на крайна необходимост не се дължи на спомени от ранната му младост, когато разговорите по стационарните телефони бяха относително скъпи. Баба му, която го отглеждаше почти сама, приемаше телефона като средство за охарчване на глупци, и позволяваше ползването му само в случаи, които тя преценяваше като наложителни. Тони си спомняше, че тя живееше в постоянен страх да не изгуби намалението на таксата, предвидено за абонати, чийто брой на разговорите попадаше под определена минимална граница. А когато най-сетне се появиха мобилните телефони, разговорите по тях бяха толкова скъпи, че налагаха ограничения, които затвърдиха впечатлението, оставено от бабините му настоявания за пестеливост. И все пак, проблемът не можеше да се дължи единствено на принадлежността му към определено поколение; познаваше много хора на неговата възраст, които постоянно дърдореха по телефона, без изобщо да се замислят за разноските. Не, вероятно това беше една от личните му странности. Това предположение се потвърждаваше от начина, по който повечето му колеги и приятели реагираха на неговата лаконичност в разговорите по телефона. Карол винаги беше… Не. Нямаше да допусне спомените за Карол да окупират мислите му.