Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Кентън Вейл Роуд беше на около две мили от пристанището. Дотам нямаше пряк път, налагаше се да се движи на зигзаг по границата на градския център, но картата на града беше запечатана в главата му и това беше достатъчно. Можеше да се движи на автопилот, погълнат през това време от по-сериозни размисли.

Какво точно би означавало това „да изтръгне Карол Джордан от сърцето си завинаги“? Той реши да разгледа въпроса в детайли. Ако се направеше сравнение с предишните им отношения, Карол на практика вече не присъстваше в живота му. През изминалите няколко години те бяха живели в една и съща къща. Неговото жилище заемаше горните два етажа на сградата, нейното — приземния етаж. Деляха ги едно стълбище и една заключена врата. Не бяха неразделни, но той винаги знаеше кога тя е наблизо и кога отсъства. Беше като Господ от псалмите, бдеше над всяко нейно влизане и излизане 18 18 Св. писание, Псалтир, 120:8 — „Господ ще пази твоето излизане и твоето влизане отсега и довека.“ — Б.пр. .

А после той наследи къщата в Устър. За първи път в живота си разполагаше с жилище, което чувстваше като свой дом. В мига, когато влезе в онази голяма едуардианска къща до парка, той най-сетне разбра какво имат предвид хората, когато казват, че се чувстват някъде на мястото си. Къщата на Едмънд Артър Блайт сякаш бе строена по мярка на Тони, до такава степен хармонираше с личността му. И в това прибиране у дома щеше да има място и за Карол. Щяха да живеят заедно, под един покрив — плаха стъпка напред, която може би щеше да ги сближи още повече.

Всички контакти между тях бяха белязани от предпазливост. И двамата бяха недоверчиви, тъй като житейските им избори бяха ранявали чувствата им и бяха оставяли следи в психиката им. И двамата не се възприемаха като достойни да бъдат обичани. Но постепенно бяха свикнали с мисълта, че онова, което ги свързваше, беше някакъв вид любов. Не от онзи, традиционния вид, водещ бързо към преплитането на потни тела в измачкани чаршафи. Надали и някога щяха да стигнат до там, ако се вземеше предвид колко зле се представяше Тони в това отношение. Вместо това те изградиха по-различни отношения, които хармонираха с особеностите на професионалния и личния им живот. Вярваха си така, както не бяха вярвали на никой друг. И въпреки че никога не бяха живели заедно, ежедневието им беше така свързано, че отсъствието й бе трудно поносимо за него.

Но нея я нямаше. В скръбта си, вместо да се обърне за утеха към него, тя бе избухнала с цялата сила на натрупалото се в сърцето й ожесточение. Не се опита да скрие, че обвинява него, и той не помнеше по-тежка нощ от онази, която прекара, след като тя си тръгна. Беше се опитвал да се убеди, че тя ще се върне, но с основание не успя. Беше напуснала всички тях, без да се обърне дори веднъж назад. Сякаш бе умряла, но по някакъв позорен начин, което възпрепятстваше хората да се съберат в памет на това, което бе означавала за тях. Но скръбта беше истинска.

И все пак той бе събрал сили да направи първата крачка, отдалечила го от най-мъчителната скръб. Живееше на място, което не будеше спомени за нея. Тя бе стъпвала на лодката само веднъж, и то когато тя бе на пристан в друг град — пък и тогавашното й посещение не бе оставило у него хубави спомени. Не беше преследван от образа й, накъдето и да погледнеше — тази територия беше изцяло негова, което облекчаваше донякъде живота без Карол.

Следващият етап бе да приеме, че всичко е свършило. Както и да пожелаеше да нарече онова, което ги бе свързвало, то вече не съществуваше. Може би щяха да намерят обратен път към предишните непринудени отношения и приятелска близост, ако тя се бе върнала скоро след това, склонна да не говори повече за станалото. Макар и много трудно, това би дало известно предимство на живите пред мъртвите. Позиция, която Тони винаги защитаваше пред пациентите си. Сега вече щеше да му се наложи да започне да спазва собствените си съвети.

Той вървеше напред, без да обръща внимание на това, което ставаше около него, освен когато стигаше до кръстовище — тогава се оглеждаше, за да прецени в коя посока да продължи. Когато вървеше така, сякаш освобождаваше спирачките, възпиращи мислите и чувствата му. Можеше да събере сили, да си каже строго, че трябва да престане да въздиша за изгубеното и да приеме, че то няма да се върне. Нямаше смисъл да се отдава на мечти и копнежи. Не можеше да се надява на нищо.

Не беше успял все още да се убеди напълно — то беше ясно. Но доброто желание беше половин победа. После вече щеше да може да направи и последната крачка, и както казваха някои недолюбвани от него психотерапевти, да продължи напред. Да приеме, че това е една прочетена глава от живота му, и да се постарае да му придаде нов облик. Да повярва, че на този свят има и други хора, които биха могли да запълнят пустотата в живота и в сърцето му.