Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Той отби от пътя и паркира на първото му попаднало място. Пол обичаше да твърди, че не допуска да става жертва на навици, а всъщност фетишизираше разнообразието в дреболиите, за да се самозаблуждава, че не е прекалено обвързан с важните неща. Това бе едно от нещата, които му помагаха да организира ефективно работата си.

Тананикайки си под нос, той излезе от колата и пусна кучетата от багажника. Те хукнаха незабавно, с обичайния си възторг. Зает със затварянето на задната врата и заключването на колата, Пол пропусна да забележи как се заковаха, прекъсвайки устремното си втурване към ливадите. Когато се обърна, очаквайки да види кучетата като далечни движещи се петна, той видя с учудване, че са спрели край контейнера за боклук и душат нещо, което се намираше зад него.

— Някаква проклета умряла овца — измърмори той, измъкна каишките от джоба си и тръгна към кучетата.

Но не беше овца.

Някакъв непознат шум събуди Карол, която скочи стреснато от леглото и вече беше на половин път до вратата, докато осъзнае какво бе чула всъщност. Беше подраскване по вратата, съпроводено от тихо скимтене. После драскането стана по-настоятелно. Проклетото куче, ето какво беше. Карол въздъхна облекчено и почувства как мускулите й се отпускат заедно с отлива на адреналин в кръвта й.

— Да, Флаш, идвам — подвикна тя през вратата и започна припряно да навлича джинсите, тениската и пуловера. Отвори вратата към основното помещение и тутакси едно черно-бяло кълбо връхлетя върху й, започна да описва осмици около краката й, като през цялото време лаеше, изразявайки възторга си от появата на новото човешко същество в живота му.

Възторженото посрещане накара Карол да залитне и да се разсмее, колкото и да беше кисела, че трябва да се съобрази с чужд график на събуждане. Тя разроши козината на кучето, и каза: „Седни“, опитвайки се да постигне възможно най-повелителен тон. Флаш се подчини, но продължи да поглежда през рамо към вратата, която водеше към външния свят, и от муцуната й се изтръгна ново тихо изскимтяване.

— Ясно, трябва да излезеш — каза Карол. Прекоси боса стаята, като внимаваше да не настъпи някоя треска или остро камъче, после отвори вратата и пред нея се разкри прекрасна, слънчева утрин. Резливият хлад във въздуха действаше ободряващо и мамеше навън. Флаш изтича на двора, насочвайки се към тревата по края на настланото с каменни плочи място за паркиране. Карол не изпусна кучето от поглед, докато то се облекчаваше, притеснена, че може после да хукне към предишния си дом отвъд хълма. Но Флаш кротко дотича обратно в къщата, когато си свърши работата, и се отърка в краката на Карол, когато влезе.

— Добро куче — каза Карол и влезе обратно в стаята си; трябваше да обуе чорапите и обувките си, за да излязат на разходка. — Само да ме чуе някой — измърмори тя после. — Вече ти говоря така, като че ли очаквам отговор — кучето затупа с опашка по пода.

— Знаеш ли, мина почти месец, преди да започна да говоря с котарака си така. Явно се превръщам в откачена стара отшелница.

Тя взе промазаното си яке и каишката, която Никълъс й беше оставил, и тръгна към хълма. Кучето вървя редом с нея, докато не минаха през вратичката в оградата, която отделяше общинските земи от пасбището, после затича напред-назад, душейки земята и въздуха, но постоянно проверяваше дали човешкото същество е наблизо. Това, че кучето се привърза толкова бързо към нея, удивляваше Карол. Когато Никълъс си тръгваше, Флаш го проследи с поглед, но с видимо безразличие. Не скимтя, не се лута наоколо да го търси, по нищо не личеше да тъгува. Вместо това ходеше навсякъде подир Карол, а когато тя започваше да работи, кучето лягаше някъде с муцуна между лапите. Следобед бяха излезли да се поразходят по пътя. Флаш вървеше покорно на повод, подръпна само веднъж-два пъти в желанието си да потича по ливадите.

Вечерта Флаш бе седяла кротко, докато Карол готвеше и се хранеше, а после легна в краката й, докато Карол пиеше вино и преглеждаше новините на своя iPad. Когато дойде време за лягане, Карол я избута в общото помещение, показа й леглото, постлано с одеялото й — беше поставено близо до вратата на стаята, в която спеше новата стопанка на Флаш. Нямаше намерение да споделя леглото — или дори спалнята си — с куче. Нелсън беше относително ненатрапчив в леглото, но Карол се съмняваше, че Флаш познава понятието „ненатрапчив“.

Поучуди се, че Флаш не протестираше, когато я остави сама. Според Никълъс, Флаш била навикнала да спи в един килер с майка си и другите кучета от кучилото. Карол се беше притеснила, че кучето може да се почувства самотно. Но то изглеждаше съвсем доволно от съдбата си, и по нищо не личеше, че иска да избяга от новия си живот.