Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Заповядайте, Ашли. Аз съм Пола Макинтайър, а това е Алекс Фийлдинг. Ние сме детективи от брадфийлдската полиция. Заповядайте, седнете — Пола й показа стола, който бе поставен най-далече от вратата, и седна от едната й страна.

Ашли седна на самия ръб на стола.

— Нищо не разбирам. Не съм направила нищо лошо. За какво става дума? Трябва ли ми адвокат? Във филмите по телевизията винаги настояват да се осигури адвокат.

Пола изруга наум дезинформацията, която разпространяваха вездесъщите сериали.

— Наистина нямате нужда от адвокат. Не става дума за нещо, което сте извършили, Ашли. Трябва да поговорим с вас за една ваша приятелка — и тя извади от чантата си копие на една от снимките от кухнята на Надя. Посочи Надя. — Тази жена ви е позната, нали?

Ашли я погледна уплашено.

— Това е Над. Приятелката ми, Над. Надя. Какво се е случило с нея? Защо сте тук?

— Опасявам се, че носим много тъжна новина, Ашли — Пола се пресегна през единия ъгъл на масата към Ашли и постави ръката си върху нейната. — Надя е мъртва.

Цветът се отля от бузите на Ашли и бледите лунички се откроиха по тях като обрив. Тя вдигна рязко ръце от двете страни на главата си и загледа зашеметено Пола.

— Не вярвам. Не и Над. Трябва да сте направили някаква грешка. Майка й има рак, не тя.

— Няма грешка, Ашли. Много съжалявам. Знам, че моментът е ужасен за вас, но действително се нуждаем от помощта ви.

— Искате ли чаша чай, или може би вода? — Фийлдинг се приведе напред и за миг Пола си каза, че тя сигурно е от тези майки, на които винаги може да се разчита.

Ашли поклати глава.

— Какво се е случило? Как е възможно да е мъртва? Тя е в Полша, прати ми съобщение онзи ден, пишеше, че времето там било отвратително и че очаква с нетърпение да се прибере — тя притисна ръка към устата си. — В понеделник така и не ми писа, тогава ли е умряла?

Пола забеляза как Фийлдинг я стрелна с очи. Обитателите на къщата се бяха върнали във вторник сутринта, и тогава бяха открили тялото на Надя в дневната си. Изглежда, че след като я бе убил, убиецът вече не е намирал за нужно да поддържа илюзията, че тя е още жива. Искал е само да предотврати възможността някой да вдигне тревога, докато тя е била още при него.

— Предполагаме, че някой е отвлякъл Надя — каза Пола. — Държал я е като своя пленница. А после я е убил.

— В Полша?

— Според нас тя така и не е напуснала Брадфийлд — отвърна Пола.

— Но тя ми пращаше съобщения. Написа ми, че се е наложило да си отиде у дома спешно, защото майка й имала рак. Страхуваше се, че тя умира. Казах й да се свърже с мен по Скайп, но тя писа, че нямало как, защото в дома на майка й нямало интернет. Затова си пращахме съобщения — тя извади телефона си. — Ето, ще ви покажа.

— Това наистина ще ни помогне, Ашли. Ще ни трябва и копие от разменените между вас съобщения. Нещо от това, което е писала в съобщенията си, да ви се е сторило странно? Или може би начина, по който се е изразявала?

Ашли се смръщи.

— Всичко беше съвсем нормално. Затова и нищо не мога да разбера. Сигурни ли сте, че наистина става дума за нея?

Пола бе обзета от дълбоко съчувствие.

— Знам, че беше ужасна новина за вас, но ние сме напълно сигурни. И се нуждаем много от помощ. Колкото по-скоро получим необходимата помощ, толкова повече шансове има да заловим онзи, който е убил приятелката ви. Затова искаме да ви зададем някои въпроси. Ще възразите ли?

Беше безсърдечно да искат това от жената, докато тя беше още в състояние на шок. Но беше и необходимо.

Очите на Ашли преливаха от сълзи, тя започна да трепери. Пола я прегърна през раменете и я остави да се наплаче. Срещна погледа на Фийлдинг — в него вече нямаше и следа от съчувствие. Шефката направи знак с ръка — „давай, давай“. „Майната му“. Пола остави Ашли да плаче, намери в джоба си хартиени носни кърпички, с които тя можеше да избърше очите и носа си, когато първият пристъп на плач утихнеше.

— С-съжалявам — заекна Ашли. От размазания грим очите й приличаха на очи на енот.

— Няма за какво. Тя е била ваша приятелка, естествено е да сте разстроена — Пола се отдръпна, но ръката й остана върху ръката на Ашли, над лакътя.

— Е, кажете ми кога видяхте за последен път Надя.

Ашли изхълца, преглътна, после успя да проговори.

— Беше една събота — тя започна да брои обратно дните, устните й се движеха безмълвно. — Преди три седмици. Отидохме до Манчестър, да пазаруваме в „Трафорд Сентър“. Там има куп готини магазини. Срещнахме се с Аня — това е другата ни приятелка, Аня Бурба. И тя е полякиня като Над. Така или иначе, срещнахме се по обяд в „Бъргър Кинг“, изядохме по един сандвич — тя замълча, натъжена от спомена, долната й устна затрепери.