Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Стаята излъчваше спокойствие, напълно подходящо за консултациите на колеги, които са основна част от професионалния живот на повечето психолози. Тези срещи установяваха връзка, която даваше възможност на човека, търсещ консултация, да подобри уменията си и да работи по-добре — нещо, което Тони приемаше много сериозно. Проблемът с тези контролни консултации беше там, че той не изпитваше кой знае какво уважение към повечето консултиращи психолози, с които се бе запознавал. Съзнаваше отлично, че разсъждава нетрадиционно. Не беше проява на арогантност да съзнава, че е и по-проницателен от повечето хора, които вършеха подобна на неговата работа. И тогава чу на един симпозиум доктор Голд да говори за хора, чийто живот е увреден вследствие на психически травми. Каза си, че това е човекът, който му трябва. Свърза се с него след това, но доктор Голд отказа.

— Не давам консултации на колеги — заяви той с тон, който изключваше по-нататъшни дискусии.

Но това не възпря Тони.

— Знам защо не го правите — отвърна той. — В сравнение с пациентите ви практикуващите психолози са скучни. Е, аз не съм. Аз съм от хората, които само възпроизвеждат повърхностно естественото човешко поведение.

Доктор Голд се намръщи и едва сега насочи по-сериозно вниманието си към невисокия мъж със зле подбрани дрехи и зле подстригана коса. Това беше по времето, преди Карол да бе успяла да внесе някои дискретни промени, останали почти незабелязани от Тони.

— Но кой сте вие всъщност?

— Нали си спомняте серийния убиец от Брадфийлд — случай от миналата година? Убийствата на млади мъже?

Нещо в изражението на доктор Голд се промени.

— Вие сте профайлърът.

Тони кимна. Нямаше какво повече да се каже. Или Джейкъб Голд щеше да захапе стръвта — или нямаше. Двамата стояха и се оглеждаха взаимно, без да обръщат внимание на множеството участници в конференцията около тях.

— Елате да поговорим следващата седмица. Живея в Лийдс. Можете да се свържете с мен през университетската администрация.

Така започна всичко. След първата им среща Тони разбра, че е намерил човек, който може да му помогне да живее със себе си и със своята работа, с постиженията и с грешките си. За негов късмет и Джейкъб Голд бе открил човек, заради когото си струваше да наруши собствените си правила.

Тони винаги приемаше ролята на консултанта като сходна на тази на свещеника в изповедалнята. Доколкото той разбираше, на теория според католическите канони човек отиваше на изповед, ако има грехове за признаване; свещеникът му помагаше да осъзнае грешките си; прегрешилият се подлагаше на покаяние, за да се върне към пътя, истината и светлината; тръгваше си с надеждата да не греши повече; и онова, с което бе дошъл в изповедалнята, си оставаше между него, свещеника и, предполагаше се, Бог. Макар че Той като че ли рядко се намесваше в практическите църковни процедури.

Тони си уговаряше среща с доктор Голд един-два пъти годишно, когато го безпокоеше някой аспект на болничната му практика, когато имаше чувството, че не се справя с някои детайли на професионалния си живот — или, в по-редки случаи, когато личният му живот го изправяше пред главоблъсканици, които не успяваше да реши. Благодарение на петдесетте минути, през които Джейкъб го разпитваше деликатно и предпазливо, решение на проблема, с който бе дошъл на консултация, обикновено се намираше. Или най-малкото, консултацията осигуряваше на Тони по-голяма яснота. Ровенето за корените на конкретния случай беше еквивалентът на покаянието при католиците. И, разбира се, той после си тръгваше с твърдото намерение да разреши проблема си.

Често не успяваше.

Но и това беше част от общия процес.

Тони знаеше, че трябваше да поговори с Джейкъб доста по-скоро след катастрофалния случай с Джако Ванс. Разбираше, че избягва този разговор. Джейкъб, който не се натрапваше с консултациите си, несъмнено бе научил за случая от медиите и му беше изпратил съобщение, в което изразяваше съчувствие и подкрепа. Което, преведено на езика на техните отношения, означаваше: „Ей, размърдай си задника и идвай тук незабавно!“

Но вече беше тук, и това беше най-важното. Днес беше предпочел креслото пред кушетката. Джейкъб седеше срещу него, кръстосал дългите си крака, в скута му имаше отворен елегантен бележник, между страниците от плътна кремава хартия беше пъхната писалка „Монблан“.

— Как си?

Срещите им започваха винаги с този въпрос. Освен ако Джейкъб не бе живял напоследък на пустинен остров без достъп до електронни медии, той би трябвало да има доста добра представа как е Тони, като се има предвид колко широко бяха огласени последните събития в живота му.