Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Ами… да видим — Тони опря върховете на пръстите си един в друг, поставил ръце пред гърдите си. — В полицията на Брадфийлд решиха, че вече нямат нужда от услугите ми, новата ми къща изгоря до основи, загинаха хора, защото не изпълних както трябва професионалните си задължения, Карол напусна живота ми, защото имаше нужда от човек, когото да вини за убийството на брат си, а по нейните представи аз съм виновният. По същата логика друга жена от екипа би могла да ме обвинява, че ослепя и бе обезобразена в резултат на заливане с киселина, но тя ми е простила и аз не съм убеден дали това не е дори по-лошо. Живея на лодка, дал съм книгите си на склад, но има и нещо положително — една приятелка от екипа, с който работех преди в полицията, се отби при мен снощи, разчитайки, че ще й помогна с прозренията си. Като изключим неприятните моменти, госпожо Линкълн, хареса ли ви пиесата? 11 11 Ейбрахам Линкълн е застрелян по време на представление в театър „Форд“, на което присъствал заедно със съпругата си. — Б.пр.

Тонът му беше шеговит, но той знаеше, че не може да заблуди Джейкъб. Дявол да го вземе, не би могъл да заблуди и пън.

— И какво би казал, коя точка от този каталог на нещастията нарушава най-силно душевното ти равновесие?

Тони беше установил, че по време на тези разговори номерът беше да отговаряш, без да се замисляш. Тревогите му обикновено се дължаха на това, че мислеше прекалено много. Една от причините за тези консултации беше желанието му да намери по-различен подход. Затова и отговори незабавно:

— Карол. Не оправдах очакванията й. И тя изчезна от живота ми. Не знам дори къде живее. Не знам какво прави, за да оцелява ден след ден. И ми липсва. Липсва ми постоянно.

— Какво те кара да мислиш, че не си оправдал очакванията й?

— От мен се очаква да разбирам какво става в главите на хора с психически отклонения. Но в този случай разсъждавах праволинейно. Като че ли бях забравил, че си имам работа с човек, чиято основна характеристика беше да издебва хората около себе си неподготвени. Не проучих както трябва възможностите. Половината ми ум беше зает с други неща, затова и не се задълбах достатъчно. И след това загинаха хора. Сред тях бяха и братът на Карол, и неговата приятелка — Тони сведе глава. Усещането за провал беше така живо, както когато всичко това се беше случило. — Ако бях по-взискателен към себе си, те можеха да бъдат предупредени. И може би щяха да са живи и до днес.

— Нали знаеш, че разсъждаваш като магьосник? Претендираш да имаш контрол над обстоятелства, които не би могъл да контролираш.

— Не започвай с това, Джейкъб. Не се опитвай да ме накараш да си простя. Знам, че не си свърших работата както трябва. Не си търся оправдания. Търся начин да загърбя последиците и да продължа напред.

Джейкъб взе писалката и записа някаква кратка бележка — само няколко думи.

— За да продължиш напред, ще трябва да приемеш истинското положение, а не да упорстваш в изграждането на митове. Не си ли съгласен?

— Аз не изграждам митове. Признавам, че съм се провалил.

Замисленото изражение на Джейкъб не се промени.

— Той е бил умен човек, този твой противник, нали?

— Да. Типичен случай на нарцистично личностно разстройство. Архиманипулатор.

— Следователно е бил човек, напълно способен да предвиди ходовете ти срещу него, каквито и да са били те?

Тони стисна здраво подлакътниците на креслото.

— Може би. Искаш да кажеш, че той е щял да намери начин да заобиколи всяка защита, която бих измислил?

— Той е имал предимство пред теб. Действал е в сенките, промъквал се е през пролуките. Невъзможно е да се предпазиш срещу такъв човек, ако той е достатъчно умен и целеустремен. Бил е твърдо решен да си отмъсти. Или поне така ми се струва на мен. А на теб?

Това беше подканване да промени гледната си точка. Тони искаше да се възползва от него, но дори това желание го накара да реагира недоверчиво.

— Мисля, че трябваше да го спра.

— А не мислиш ли, че поемаш отговорност за действията на друг човек?

— Знам, не аз съм убил Майкъл и Луси. Нямам пряка отговорност за станалото. Но не мога да избегна косвената отговорност. И Карол е убедена в това.

— А мислиш ли, че ако Карол не те държеше отговорен, ти би се измъчвал от също толкова силно чувство за вина? Не за първи път умират хора в процеса на следствие, в което участваш и ти. Седял съм тук, в същата стая, и съм те слушал да споделяш скръбта си по такива поводи. Но що се отнася до отговорността, си изразявал само желание да си постъпил по друг начин или да си се справил по-добре. Не е имало такова чувство за вина, стигащо до самобичуване.