Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Този път той се разсмя открито.

— Не, момиче. Но очакват да видят страхотен мач. Е, мога ли да ви помогна с нещо?

Пола поклати глава. Каквото и да вършеха униформените във връзка с изчезването на Бев Макандрю, те очевидно не го вършеха тази вечер.

— Ще поговоря с тях утре. Пожелавам ви спокойна вечер — допълни тя на излизане.

— Никакъв шанс. После няма да се отървем от пияни, без значение какъв ще е резултатът.

Нямаше какво да прави, освен да се прибере у дома с празни ръце и да види как Елинор се справя с Торин. Може би момчето щеше да се е сетило за нещо, което би насочило търсенето в по-обещаваща посока. Нещо, което би привлякло повече внимание от някакъв си тъп футболен мач.

„Трябва да има някакъв алгоритъм, който определя изкривяването в пространствено-времевия континуум, настъпващо при всяка поява на момче-тийнеджър в стаята“, каза си Пола, застанала на прага на собствената си дневна. Момчетата на тази възраст сякаш заемаха пространство в пълно пропорционално несъответствие с действителните им размери. Когато в стаята бяха само те двете с Елинор, тя обикновено изглеждаше просторна. Не създаваше впечатление, че е претъпкана, дори когато имаха гости. Но сега, когато Торин се беше проснал на дивана, протегнал крака напряко на килима, с измъкната от панталона риза и разхлабена вратовръзка, тя сякаш се беше смалила. Трябваше да намери някой фен на „Доктор Кой“ и да го помоли за разяснения по въпроса за изкривяванията на пространството.

Елинор седеше в любимото си кресло, подвила крака под себе си. Плетката беше в скута й. Двамата гледаха „Шон от мъртвите“. Пола не беше убедена, че това е най-подходящият филм за момче, чиято майка е изчезнала, но вероятно Торин и Елинор го бяха избрали.

Когато тя влезе, Торин се изправи на мястото си. Типичното тийнейджърско безразличие бе изчезнало от лицето му, по него се бе изписало откровена, видима за всички тревога.

— Има ли някакви новини за майка ми?

— Съжалявам. Не нося никакви новини.

Когато забеляза как той се оклюма, на Пола й се прииска да имаше какво да му каже. Тя седна на страничната облегалка на дивана.

— Знам, че ще поискаш да ми се разкрещиш, задето те питам, но наистина ли си напълно убеден, че тя не е споменавала нищо за свои планове да се види с някого.

Той я изгледа ядосано.

— Нали ви казах. Не. А дори да е казала, а пък аз да не съм обърнал внимание, щеше да ми прати съобщение, за да ми напомни. Винаги прави така. Казва, че никога не обръщам внимание на това, което говори, затова се подсигурява — долната му устна затрепери и той отвърна очи, покривайки устата си с ръка. — Така или иначе, не е права. Обръщам внимание.

— Сигурна съм, че е така, Торин — каза Елинор. После натисна „пауза“ и спря филма.

— Е, и какво правите вие и колегите ви, за да я намерите? — попита Торин, прикривайки с войнственост страха си. Раменете му се присвиха под тънката риза, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.

— Сведенията, които получих от теб тази сутрин, са били въведени в компютъра и разпространени в цялата страна. Утре ще се заемат с работа, която изисква голямо старание — издирването на нейни приятели, проверяването на движението по сметките й и кредитните й карти.

— Но защо трябваше да чакат толкова време? Защо не го вършат сега?

Гласът му се извиси до възмутен вик.

„Защото това не е приоритет. Защото предпочитат да гледат мач. Защото никой друг не е разтревожен така, както се тревожиш ти.“

— Защото тези неща се вършат по-лесно в обичайното работно време — каза Пола. Повдигнатите вежди на Елинор й подсказаха какво мисли тя за това неубедително оправдание. Притисната от чувство за вина, Пола продължи: — Ще ти кажа какво ще направя аз, ако искаш. Ще отида у вас още тази вечер и ще събера всичко, от което те ще имат нужда, за да започнат незабавно сутринта. Как ти звучи това?

Той задъвка някаква кожичка на единия си палец.

— Предполагам, че е добре.

— Къде държи тя разни неща от рода на банкови извлечения и паспорта си? Знаеш ли?

— Има нещо като килер между спалнята й и банята. Беше всъщност дрешник, но баща ми го обзаведе като кабинет. С вградено бюро и така нататък. Всичките ни документи са в най-долното чекмедже.

— Благодаря. Ще трябва да взема и някои твои дрехи, ако ще останеш при нас. Нали нямаш нищо против да вляза в стаята ти?

По лицето му се изписа съпротива, но той все пак кимна.

— Мисля, че няма проблем.