Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Извади телефона си и провери колко е часа, преди да набере номера. Девет и половина не беше прекалено късен час да потърсиш една жена, която прекарваше свободното си време във виртуалния свят. За нейно учудване Стейси отговори едва след четвъртото позвъняване.

— Ало? Пола, какво става?

Ако Пола не я познаваше толкова добре, би си казала, че гласът й звучи развълнувано. Но това съвсем не беше в неин стил. Пола не беше виждала жената, която преди работеше като компютърен специалист в отдела за особено тежки престъпления, да губи хладнокръвието си дори в напрегнати ситуации. А Пола не мислеше, че обаждането й може да породи някакво напрежение.

— Какво ли не. Започнах днес работа на новото място, в участъка на Скенфрит Стрийт. А какво става с теб?

— Не питай. Върша работа, с която може да се справи някое шестнайсетгодишно хлапе. Това съвсем не е продуктивно приложение на уменията ми.

— Така и предполагах. Затова си казах, че може да се съгласиш да ми направиш една услуга.

Стейси се позасмя с присъщата си въздържаност.

— Мина ми през ума, че може да се обаждаш по такъв повод. От какво имаш нужда?

— Става дума за лице, обявено за изчезнало. Положението е малко сложно. Аз познавам изчезналата жена, затова се заех сама с работата от първоначалния етап. Налага се да предам лаптопа й на нашите анализатори. А те ще се мотаят кой знае колко време, и пак няма да го претърсят така добре, както би го направила ти… — Пола не довърши.

— Искаш от мен да ти направя копие на хард диска и да го анализирам, и то без да оставя следи, на които биха се натъкнали вашите анализатори? — Стейси се беше върнала към обичайния си безразличен тон.

— Да, всъщност е това — и тогава Пола чу на фона някакъв мъжки глас. — Но ти не си сама — да не би да се обаждам в неподходящ момент? — и тогава я озари прозрението. — Боже мили, това да не е Сам?

— Няма проблем — каза Стейси с делови тон. — Ще намеря някакъв външен хард диск и ще дойда. Прати ми адреса. До скоро.

И тя затвори телефона. От всеки друг Пола би приела това като грубост. Но Стейси си беше такава.

Докато чакаше, Пола започна да се рови из кухнята и дневната. Календарът, закачен отстрани на хладилника, разкриваше рутината на един съвсем обикновен живот. Футболни тренировки, шахматен клуб, датите, на които имаше семинари за учители, а учениците бяха свободни, две гостувания с нощувки — това беше за Торин. Час при зъболекар за Бев. Уговорка да отиде на кино, концерт, на който е ходил Торин, ден, в който са били поканени приятели на вечеря. Тя запрелиства календара, връщайки се няколко месеца назад — всичко изглеждаше по същия начин. На черна дъска в дървена рамка, окачена на стената, имаше записки и напомняния. „Спагети, бекон, мляко, индийско орехче“ — това в единия край. „Плащане на училищната екскурзия, билети за фестивала в Лийдс, химическо чистене“ — в другия. В шкафовете и чекмеджетата не откри нищо, чието присъствие би било необичайно в една кухня. И търсенето в дневната не даде резултат. Нямаше дори бележник до телефона. Никой вече не записваше съобщения на хартия. Всички си пращаха есемеси.

Пола се канеше да се върне обратно на втория етаж, когато Стейси пристигна. Дъщеря на китайци от Хонконг, Стейси се бе оказала компютърен гений, успявайки да се ориентира в тънкостите на програмирането с такава лекота, сякаш си имаше работа с детска игра — строител. Беше основала собствена софтуерна компания, още докато беше студентка, и бе създала няколко програми за универсални кодове, които й осигуриха толкова пари, че можеше изобщо да не работи занапред. И тогава удиви всички, когато постъпи на работа в полицията. Никога не бе обяснявала съображенията си, но с годините Пола бе научила достатъчно, за да предполага, че Стейси се наслаждаваше на правото да се рови из компютрите на хората, без да рискува да я арестуват за това. Беше убедена освен това, че Стейси несъмнено страда от някаква гранична форма на аутизъм — дотолкова неумела бе в общуването. Но към края на работата им в отдела за особено тежки престъпления, Пола бе осъзнала, че Стейси харесва много друг техен колега, Сам Еванс.

Откровената амбиция на Сам и неспособността му да работи в екип не даваха възможност на Пола да се сближи с него. Не вярваше, че той би й пазил гърба в случай на провал, а между хора, които работеха в такова тясно сътрудничество, това създаваше проблеми. Независимо от това тя бе окуражавала Стейси да не крие чувствата си. Животът беше прекалено кратък, за да се отказваш от нещата, които имат за теб истинско значение. Разбира се, оттогава Стейси не й беше казвала нищо по този въпрос. Бяха излизали на вечеря няколко пъти, откакто отделът беше разформирован, но Стейси твърдо избягваше да говори за Сам. Независимо от това бе променила прическата си — сегашната я правеше по-привлекателна, а и дрехите й станаха по-впечатляващи в сравнение с обичайната й униформа — скъпи, елегантни делови костюми. Носеше и повече грим, подчертаваше тъмнокафявите си, бадемовидни очи, и слагаше малко цвят на гладката си кожа, удивително свежа, като се има предвид, че почти не я виждаше дневна светлина. За първи път, откакто Пола я познаваше, Стейси изглеждаше като жена, убедена, че има за какво да бъде обичана.