Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Искаш ли да останеш у нас, Торин? Това зависи от теб. Може би имаш предвид приятел, при когото би предпочел да се пренесеш, или някоя друга приятелка на майка ти? Нали знаеш, можеш да ни кажеш какво искаш.

— Не ме искате тук, така ли?

На Пола й идеше да се разплаче.

— Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Стига това да е желанието ти.

— Тук ми е добре — той посочи с глава Елинор. — Тя не се суети постоянно около мен. Освен това, ако ви се пречкам постоянно, това ще ви кара да побързате, да намерите някакви отговори, за да мога да си отида у дома, нали?

— Съгласна съм — тя се опита да скрие колко я изненада неговата проницателност. — Ще ми дадеш ли ключовете си?

— Не бързай толкова — намеси се Елинор. — Не си яла, нали? Оставихме ти пица. Така че, преди да тръгнеш към дома на Бев и Торин, ще седнеш и ще вечеряш.

Пола дори не се опита да възрази. А и ако трябваше да бъде честна, когато отново излезе навън в този късен час, беше доволна, че е отделила време да се нахрани. Не само защото презареди батериите на тялото си, но и защото виждането с Торин й напомни за личната й ангажираност с предстоящата задача. Това беше нещо, на което се бе научила от Карол Джордан. Преди да започне да работи с нея, се беше вслушвала в колегите си, които казваха, че не бива да си позволява емоционален ангажимент по отношение на случаите, с които се занимава, защото това би я довело до психическо изтощение. Работата с Карол я накара да разбере, че ако човек действително го е грижа за това, което върши, има по-добри шансове да постигне търсената справедливост. Да, цената беше висока. Но защо иначе би се заела с тази работа, ако крайният резултат не я вълнуваше?

Стори й се странно да си отваря сама вратата на един дом, в който бе влизала като гостенка. Обикновено, когато претърсваше нечие жилище или разговаряше с някого на негова територия, както стана по-рано този ден с Тони, тя започваше задачата си, необременена от предварителни впечатления. А тук трябваше да отхвърли неприятното усещане, че ще се рови в живота на човек, когото познава и харесва. В интерес на Бев беше да не допусне придирчивостта да й попречи да претърси основно къщата в търсене на нещо, което би й било от полза.

Разбира се, къщата вероятно беше вече претърсена от полицая, комуто бяха предадени първоначалните й записки. Пола подозираше, че са причислили Бев като непринадлежаща към рискова група, което пък я поставяше най-долу в списъка на изчезнали лица по ниво на спешност. Процедурното определение — „няма основание да предполагаме наличие на опасност за лицето или за обществеността“ — даваше възможност на получилия съобщението служител да го пъхне най-долу в купчината, оставяйки го за някой колега от сутрешната смяна. На този етап можеше дори изобщо да не претърсят дома. Ако задачата бе възложена на Пола, тя би я класифицирала като предполагаща средно ниво на риск и не просто защото Бев й беше позната. Според наръчниците рискът се определяше по вероятността търсеното лице да се е озовало в опасна ситуация, а тя мислеше, че Бев влиза в тази категория. Жени като Бев не изчезваха по собствено желание. Тя се опитваше да не мисли за онзи дебело подчертан и изписан с главни букви принцип, който по нейните виждания трябваше да се има предвид още в самото начало на издирването на изчезнало лице — „при всякакви колебания обмислете възможността за убийство“.

Но като професионалист, в едно ъгълче на съзнанието си тя вече мислеше именно за това.

Записа в бележника си часа, в който започваше претърсването, и влезе. Първият етап беше отваряне на всички врати. Бившият й колега Кевин Матюс наричаше това „търсене под надслов Не отхвърляй очевидното! “. Всички помнеха вбесяващи случаи, в които изчезнали деца бяха намирани в трудно откриваеми кътчета на къщи и апартаменти, озовали се там понякога по собствена вина. Но по-често това бе дело на друг. Затова Пола обиколи къщата, проверявайки всяко помещение, всеки шкаф, всяка ниша и затворено пространство, в което би могла да се побере жена с размерите на Бев. Както и предполагаше, не откри нищо.

Надяваше се следващият етап на търсенето да се окаже по-продуктивен. Сега вече щеше да прерови къщата, оглеждайки се за каквото и да било, което би и дало вътрешен поглед върху живота на Бев. Записки, дневници, телефонни номера, снимки, компютри. Торин беше взел таблета си; беше й казал, че Бев никога не го ползвала, както и той не докосвал нейния лаптоп — не и сега, когато имали безжичен принтер, който можел да управлява от таблета. Тя вече бе забелязала лаптопа в миниатюрния кабинет, който Торин й бе описал, но не искаше да обърква работата на специалистите. Беше време да поиска една услуга.