Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Той я бе погледнал объркано.

— Значи това е Надя Вилкова? В такъв случай трябва да съм я срещал някъде?

— Не мислиш ли, че си внушаваш?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Тони, тя прилича на Карол.

Той отстъпи рязко, сякаш тя го бе ударила в гърдите.

— Така ли мислиш? — после отново погледна снимката. — Не, грешиш. Прическата е същата, но това е всичко. Виж — той поднесе снимката на Пола. — Лицето има различна форма. Различни скули, напълно различни линии.

— Линията на челюстта е подобна, както и очите.

Тони поклати упорито глава.

— Тя е… не знам как да се изразя… обикновена. Човек не би се обърнал подир нея, ако я види сред много хора.

Пола се извърна.

— За един миг, само за секунда, когато видях тялото за първи път… си казах, че това е тя, Тони. Косата, краката, очертанията на раменете. После осъзнах, че фигурата е различна.

— Но нали лицето й е било унищожено, Пола. Ако я беше видяла приживе, никога не би я взела за Карол. Смесваш първите си впечатления с това, което виждаш на снимката. А тя не прилича на Карол — гласът му се измени и зазвуча горчиво. — Вярвай ми, Пола. Тъкмо аз съм мъжът, който вижда Карол навсякъде около себе си. Но не я откривам в лицето на тази жена.

Пола се обърна навреме, за да забележи скръбната сянка, прекосила лицето му. Постави ръка на рамото му.

— Съжалявам.

Той се разсмя рязко, така че смехът му заприлича по-скоро на кашлица.

— Дори не знам къде живее тя сега. През всички тези години знаех къде спи всяка нощ, дори когато работеше като агент под прикритие. Дори когато се скри от всички след случилото се в Германия. А сега не знам дори в коя шибана страна се намира — той сведе глава и въздъхна. — Не оправдах очакванията й в единствения случай, когато наистина трябваше да докажа колко добър съм в професията си.

— Нямаше как да знаеш какво си е наумил Ванс. Никой не би могъл да знае.

Той вдигна глава. Очите му се разшириха от гняв.

— Моята работа е да оценявам вероятности, Карол. Това не означава, че трябва да отхвърлям невероятното. А аз дори не го допуснах до съзнанието си по време на това разследване. Действах като кон с капаци, защото бях убеден, че познавам Ванс много добре.

Мълчанието между тях тежеше като въздуха пред буря.

— Току-що ме нарече „Карол“ — каза Пола.

Той я изгледа стъписано.

— Бог да ти е на помощ тогава, Пола — гласът му беше хриплив от потиснато вълнение.

— Тя липсва и на мен, Тони.

Той протегна колебливо ръка и я прегърна през раменете. Двамата с Пола рядко се докосваха — никога не се прегръщаха при среща или когато се разделяха. Този момент имаше голяма стойност и за двамата.

— Тя няма за какво да те обвинява, Пола. Скоро ще се върне в живота ти.

Тя отпусна глава на рамото му и се опита да не заплаче. След малко се прокашля и се отдръпна.

— Наистина ли мислиш, че я познаваш? Имам предвид Надя.

Тони стисна с пръсти горната част на носа си.

— Така ми се струва. Но не мога да се сетя откъде. Трябва да престана да се насилвам да си спомня и да оставя подсъзнанието си да свърши тази работа, докато спя. Но онова, което научаваме за нея, ако съдим по тази снимка, е че е обичала да излиза и да се забавлява, и че е имала приятелки, с които да го прави.

— От къде знаеш, че това не е изолиран случай, и че някой не я е снимал с телефона си, заедно с Бритни и Бъбълс от счетоводството, на Коледното парти на фирмата?

Макар да говореше шеговито, с надежда да промени настроението им, Пола наистина искаше да получи отговор на въпроса си.

— Не личи някоя от тях да се чувства неловко или притеснена от близостта на другите — той се обърна бързо и започна да прехвърля менютата. Зад тях имаше друга снимка, разпечатана на обикновена принтерна хартия. — Ето, виж, тук има друга снимка, на която са пак трите. Това е друга вечер, облечени са по различен начин, позата е съвсем непринудена — седят на някаква пейка — той беше прав. Пола бе пропуснала тази снимка при първия бърз оглед на таблото. — Трябва да намериш тези жени и да поговориш с тях. Но не е необходимо аз да ти го казвам — той отново се обърна и се упъти към антрето. — Не знам какво правя тук и защо трябва да ти казвам очевидни неща, Пола. Това е същото като да спиш с някого от съжаление, само че трябва да е някаква версия в духа на криминалиста — „Горкият Тони, би трябвало да му намеря с какво да се занимава“.

Първата й реакция беше да се почувства обидена.

— Разбира се, че не е така. Тук не става дума за теб. Искам да реша случая, а няма с кой друг да обсъждам хрумванията си, разбра ли? Проблемът в случая съм аз, защото се чувствам самотна без бившите си колеги. Съжалявам, ако мислиш, че ти губя времето. Исках тук да погледне още някой, на когото разчитам, това е всичко.