Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Сарказмът отстъпи място на заплаха, докато той потупваше с пистолета по бара.

„Идеята отпада“. Бев запали газта под тенджерката и пусна картофите във водата. Наля малко олио в тигана и го сложи да се загрява бавно на друг котлон. В главата й се редуваха страх и неверие. Защо някой, комуто е потрябвала съвършена съпруга, би се спрял тъкмо на нея? Тя не беше чак толкова добра жена, когато още имаше съпруг, но Том поне твърдеше, че обича самостоятелните жени. Ако човекът, който я бе отвлякъл, си бе дал труда да понаучи нещо за нея, би разбрал доста бързо, че никога не би спечелила конкурс за домакиня на годината. Е, ако това бе начин да запази живота си, най-добре щеше да е да се хваща на работа. Тя се загледа в кървавия стек, опитвайки се да не си представя как са клали животното за месо. За щастие, по мнението на бившия й съпруг, сина й и приятелите й, тя умееше да готви доста добре.

Когато картофите завряха, тя пусна лука в нагорещеното олио и започна да го бърка. Пържещият се лук успя поне да неутрализира миризмата на урина, която лъхаше от нея. Но как, за бога, би могла да знае какви са предпочитанията му за стека? Имаше огромна разлика между добре запечен и полусуров. Взе стека в ръце и се обърна към мъжа с въпросително изражение, свивайки рамене.

Той се разсмя — това изглежда наистина му бе доставило удоволствие. После каза:

— Леко запечен. Браво. Последната дори не се сети да попита. Стекът беше като подметка. Некадърна крава.

„Последната“. Бев примигна, за да пропъди сълзите, насочвайки вниманието си към печката, като се опита да прикрие реакцията си на последните плашещи думи. Припомни си едно стихотворение, което беше учила в училище, от което лъхаше същият убийствен мраз. Как беше? „Там, на стената, е последната ми херцогиня. Виж, също като жива.“ 9 9 Цитат от стихотворение на Робърт Браунинг, в което лирическият герой, Алфонсо д’Есте, херцог на Ферара, признава, че е убил първата си жена в желанието си да я притежава само той. — Б.пр. Стихотворението я плашеше и тогава, но всяваше много по-голям ужас у нея сега.

Без да гледа, тя изсипа гъбите в тигана, смеси ги с лука, който бе станал прозрачен, и отвори място за стека. Сложи го в тигана и започна да брои наум. Когато стигна до сто и осемдесет, го обърна и отново започна да брои. Извади един картоф и го понатисна, за да провери — беше почти готов.

Стресна се от изтракването на чиния върху гранитния плот до нея. Обърна се рязко. Той стоеше от другата страна на плота, на разстояние от няколко фута, и буташе чинията към нея. В моментен пристъп на лудост й се прииска да сграбчи тигана и да се опита да го удари по главата, но здравият разум победи. Нямаше да го направи достатъчно бързо, а и той не беше достатъчно близо. Ако искаше да се прибере у дома, при Торин, трябваше да обмисля много внимателно действията си.

Затова взе чинията и се обърна отново към печката. Изключи котлоните, изцеди водата от картофите, доколкото можа, протягайки се с усилие към умивалника, после поднесе храната. Когато я остави на плота, отстъпи, свела очи, решена да не му дава никакъв повод за упреци. Опитваше се да не се мрази, задето се беше примирила толкова бързо. Казваше си, че това е само стратегия. Стратегия, благодарение на която можеше да оцелее.

Той отнесе чинията на бара и започна да яде. След като погълна две хапки от стека и зеленчуците, я изгледа мрачно.

— Справила си се със стека добре — изяде още едно парче месо и се намръщи. После разряза един картоф и лицето му се проясни. — Тъпа кучка — изръмжа той. — Възможно ли е да не умееш да вариш картофи? Твърди са като камък.

Взе един картоф, прицели се и я замери с него. Бев се опита да се отдръпне, но той я удари по рамото, учудващо болезнено, а после се плъзна по пода.

— Вдигни го, мързелива повлекано! — извика той. Тя се постара, но веригата не й позволяваше да стигне до картофа. — Можеш да стигнеш до него, ако легнеш на пода, тъпачко — допълни той и се зае отново със стека.

Джейкъб излезе от стаята, без да погледне назад. Озадачен, Тони се взираше в затворената врата. Джейкъб никога не бе излизал от стаята по време на срещите им, колкото и напрегнат да ставаше разговорът понякога. Какво ставаше? Дали консултантът не беше чул някакъв шум навън, на който Тони не бе обърнал внимание? Тони предпочиташе да се тревожи за това, отколкото да се върне в мислите си към своите проблеми.

После Джейкъб се върна. Носеше тънка книжка с твърди корици, в обложка в маслиненозелено и бежово. Подаде я на Тони. „Дървесни кръгове“ от Норман Маккейг.