Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Сега, докато се качваха по стълбите, Пола отново попита:

— Да не би да съм прекъснала нещо? Това, което чух на фона, гласът на Сам ли беше?

Стейси, която вървеше зад нея, въздъхна.

— Той беше у нас на вечеря. Това е всичко. Също както би могла да дойдеш на вечеря и ти.

Пола се усмихна тържествуващо, тъй като знаеше, че Стейси не може да види лицето й.

— Стейси, от колко години се познаваме? А колко пъти съм идвала у вас на вечеря? Отговорът е една голяма, тлъста нула. Когато излизаме, винаги вечеряме в някой ресторант, нали не си забравила?

— Би могла да дойдеш, ако си имала желание.

Застанала на най-горното стъпало на стълбите, Пола се обърна към Стейси и направи гримаса.

— Каква лъжкиня си само. Виж, аз наистина се радвам, че се виждаш с него.

— Беше просто вечеря. Дори не съм готвила — отвърна категорично Стейси. — Поръчах всичко на фирма за кетъринг.

— И това е някакво начало.

Когато се озова на площадката, Стейси се озърна, издула устни, с ръце на кръста.

— Е, къде е компютърът? И коя е тази жена?

Пола посочи към вратата на малкия кабинет и обясни накратко най-важните неща на Стейси. Когато Стейси седна пред лаптопа, тя вече беше приключила с обясненията. Стейси се обърна рязко на стола и се взря смръщено в Пола.

— Взели сте момчето да живее у вас? Вие?

— Моля? Искаш да кажеш „вие, лесбийките“?

— Не — отвърна нетърпеливо Стейси. — Знаеш, че не съм такъв човек. Искам да кажа, че ти не си проявявала никакъв интерес към отглеждане на деца.

Пола потри уморените си очи. Само това й липсваше — обсъждане на майчинските й инстинкти, или на тяхната липса.

— Не отглеждам дете, да му се не види. Просто съм го прибрала, защото няма къде да отиде. За сега. Освен това, човекът, който се занимава с него, е Елинор. Ето, погледни, аз съм тук. Не седя на дивана до Торин. Ясно ли е?

Стейси се обърна към екрана и включи компютъра.

— Така да е. Стига да не забравяш основното правило при издирването на изчезнали лица. „При всякакви колебания…

— … обсъдете възможността за убийство“. Знам. Когато се стигне до там, ще мисля по този въпрос. А сега ще можеш ли да се отместиш малко, за да отворя най-долното чекмедже? Доколкото знам, там са всички документи.

Стейси се подчини, и все пак мястото беше толкова малко, че Пола едва успя да приклекне до нея. Отвори чекмеджето и установи, че то почти прелива от папки, пликове и отделни листове хартия.

— Най-добре ще е да измъкнеш цялото чекмедже и да седнеш с него на площадката — измърмори Стейси. Вниманието й вече беше погълнато от онова, което правеше. — Никога не преставам да се учудвам — как е възможно да не защитиш компютъра си с парола? Особено ако живееш с тийнейджър? Чуваш ли какво казвам, Пола?

— Не, не чувам — Пола най-сетне беше успяла да измъкне чекмеджето и тръгна да излиза заднешком от стаичката. Отнесе го в спалнята на Бев и седна на края на покритото с измачкана пухена завивка легло. За разлика от Надя Вилкова Бев явно не беше маниачка на тема спретнатост, което накара Пола да се почувства малко по-добре, когато правеше сравнение със собствената си разпиляност. Беше се нагледала достатъчно на бъркотията, оставаща след един неочаквано прекъснат живот, за да се е научила да мисли за това, което оставя след себе си, но и то не можа да промени навиците й.

Бев поне беше поддържала старателно документацията си. В най-горната папка бяха актовете за раждане — нейният и на Торин, брачното й свидетелство и бракоразводното решение. След това в един плик бяха поставени осигурителните им номера, номерата на здравните им осигуровки, записани бяха кръвните им групи, там беше и здравният картон на Торин, воден от раждането му. Имаше папка с банкови извлечения и друга с извлечения на кредитни карти. Явно Бев беше от хората, които всеки месец изплащат добросъвестно баланса си.

После дойде ред на паспортите. Където и да беше, Бев явно не беше в чужбина. Не и по някой от традиционните начини за напускане на страната. Имаше завещание, в което оставяше всичко на Торин и го поверяваше на грижите на бившия си съпруг; писма, разменени между адвокати, в които се уточняваха правата на Том да вижда сина си; купчина картички за рожден ден и Коледа, които Торин й бе писал; папка с училищни доклади за оценките и развитието на Торин; и накрая, на самото дъно — изтъркан стар бележник с адреси и телефони.

Стейси застана на вратата с малка сребриста кутийка в ръка.

— Ето го копието от хард диска на Бев. Никой никога няма да разбере, че съм влизала в компютъра. Ще го прегледам набързо тази вечер и ще ти препратя писмата от електронната й поща. Останалото ще ти осигуря веднага, щом мога — тя погледна часовника си, монтиран на тънка златна гривна — Пола предполагаше, че е платила за него сума, равна на заплатата й за няколко месеца. — А сега изчезвам, ще стигна навреме за десерта.