Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Селцето Банъм като че ли беше последното място, където хората биха очаквали да открият сериен убиец. То се намираше на самата граница между Йоркшър и Ланкашър и беше променяло принадлежността си при всички правителствени реорганизации, още откакто тук бе бушувала Войната на Розите. Сиви каменни къщи очертаваха триъгълник около селската морава, в единия връх на триъгълника се издигаше църква от времето на норманите. Отвъд центъра на селото за последните триста години се бяха натрупали като злокачествени образувания скупчени тук и там къщи в миш-маш от стилове, създали по някакъв начин характерния му облик през вековете. Благодарение на дълбоко врязалата се долина, отделяща го от разлива на урбанизацията, селцето все още не беше погълнато от разрастващия се Брадфийлд. Банъм със сигурност беше едно от най-търсените места за живеене в областта, макар да не беше много лесно да живееш там и да работиш в града.

От друга страна, ако човек искаше да държи незабелязано в дома си пленница, това село беше много по-подходящо за тази цел от която и да било част на града. Защото Банъм беше село само по име. Тук нямаше и следа от онази задружност, която свързва обитателите на истинските села. Тук никой не се интересуваше от другия. Никой не знаеше с какво се занимават другите. Никой не знаеше кога съседите му заминават на почивка или пък къде отиват. Селото нямаше естествен център — нямаше кръчма, в която хората да се събират за традиционните викторини, нямаше зала за тържества, нямаше филиал на Женския институт 29 29 Британска женска организация, основана през 1915 г. с основната цел да подпомогне възстановяването на селските общности и да поощри участието на жените в производството на храна по време на Първата световна война. Междувременно целите й са станали много по-обхватни и в момента е най-голямата женска доброволческа организация на територията на Обединеното кралство. — Б.пр. , клуб на пенсионера или подразделение на скаутската организация за момичета „Браунис“. Самостоятелните вили и къщи бяха изолирани и недостъпни. На такова място избират да живеят хора, които държат да направят впечатление. Освен това тук хората обикновено се задържаха за по няколко години, не повече.

Когато навлезе с колата в селото, Пола си каза, че навремето би я привличала възможността да живее на такова място, където анонимността е гарантирана. Никой да не знае, че тя е ченге, никой да не разпитва за жените, които понякога пристигаха в дома й през уикендите и оставаха да нощуват. Но това беше по времето, когато тя позволяваше на притесненията да ограничават живота й. Отдавна не беше изпитвала такива чувства. И причина за това бяха до голяма степен Карол Джордан и нейният отдел за особено тежки престъпления.

Не беше трудно да се открие къщата на Тейлър. Беше каменна, като повечето къщи в Банъм. Макар че беше строена вероятно само преди трийсетина години, беше солидна и просторна. Гарет Тейлър сигурно бе натоварил сериозно бюджета си, за да си я позволи — освен ако нямаше страничен източник на доходи. Белият микробус на екипа за оглед на местопрестъпления стоеше на входната алея, а едно „БМВ“ с полицейска маркировка беше паркирано на пътя пред къщата. Няколко души в бели защитни гащеризони се щураха по алеята и я чакаха, както ги беше инструктирала. Пола искаше да присъства на всеки етап от търсенето. Дотук разполагаха само с косвени улики срещу Тейлър. Неколкократните появи на колата му в записи на системата за автоматично разпознаване на регистрационни номера беше многозначително.

Но не беше доказателство. Това, че се е движил с електрошоков пистолет и го е използвал срещу Карол Джордан, предизвикваше подозрения, но не беше доказателство, толкова повече, че самата тя бе признала, че го е следила. Това, че работеше във фирмата, в която работеше и Мари Мейдър, също навеждаше на някои мисли, но не беше доказателство. Накуцването му будеше съмнения, но не беше доказателство. Ако Пола трябваше да бъде честна и безпристрастна, и досега доказателствата срещу Тони изглеждаха по-солидни от тези срещу Тейлър. Ако тя беше на мястото на Фийлдинг, нямаше да избърза с освобождаването на Тони.

Пола навлече гащеризона, сложи си и калцуни, после кимна на полицая, който носеше тарана за разбиване на врати. С един умел замах той нанесе мощен удар върху тежката входна врата. Дървото се разцепи и освободи бравата, която падна толкова тежко, че остави следа по паркета. „Меко дърво, маскирано да изглежда качествено и твърдо“, каза си Пола. „Типично за Банъм.“ В антрето не забелязаха нищо нередно. Красива афганска черга беше разположена точно в средата на пода. Върху една конзола на стената имаше купа с ключове и ваза с изкуствени секирчета, толкова добре направени, че изглеждаха истински. На едната стена бяха окачени снимки на искрящи морски вълни и играещи делфини. Пола пристъпваше предпазливо напред. Една врата отдясно водеше към дневна, подредена така, сякаш предстоеше да я снимат за списание за вътрешно обзавеждане. Някои хора биха казали, че е стилно и пестеливо обзаведена за Пола обстановката изглеждаше стерилна. На пръв поглед като че ли и тук нищо не представляваше интерес за тях. Но после щяха да се върнат. Трябваше да търсят под дърво и камък. И все пак някои камъни изглеждаха по-обещаващо от други.