Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— Имам чувството, че от утре няма да бъда вече неин помощник.

— Съжалявам.

— Аз пък не. Нямам намерение да си губя времето, замитайки грешките на човек, който не може да разсъждава обективно — тя сви рамене. — Има и други отдели. Добра съм в работата си и хората го знаят. А сега трябва да решим по какъв начин да представим нещата, за да не накиснем никого.

Карол се ухили.

— Съвсем като едно време.

Пола поклати глава.

— Не е така. Ако беше едно време, ние двамата с Тони щяхме да се чудим как да направим така, че да не побеснееш, когато разбереш, че някой от нас или дори двамата сме нарушили правилата.

Усмивката на Карол се изпари.

— Сигурно. Е, едно нещо е сигурно. Точно това няма да се случи никога вече.

В друга част на сградата началникът на полицията в Брадфийлд се питаше защо бе държал толкова да получи този пост навремето. Смяташе, че е успял да организира екип, който работи бързо и ефективно, а току-що му се наложи да изслуша жената, която бе имал за най-добрия главен инспектор, да обяснява как бе допуснала някаква идея фикс да я накара да действа непрофесионално, тласкана от налудничав инат. Преди години той би наложил забрана провалът й да се коментира, и щеше да е почти сигурен, че сведения за него никога нямаше да изтекат сред обществеността. Но сега, когато новинарската информация се обновяваше постоянно в рамките на денонощието, при постоянния глад на медиите за нещо ново, шансовете да се избегне шумът около случилото се бяха равни на нула. Можеха само да се надяват, че ще се случи нещо друго, което ще вдигне по-голям шум и ще отклони туитър истерията в друга посока.

Джеймс Блейк въздъхна тежко и стана. Отвори един шкаф и загледа с копнеж бутилка коняк. Какво ли не би дал за едно голямо питие точно сега. Но му предстоеше една наистина ужасна среща, а не искаше да мирише на алкохол в такъв момент. Затвори вратичката и се изправи в цял ръст. Знаеше, че може да изглежда внушителен посвоему, а бог му беше свидетел, че точно сега се нуждаеше от това. Влезе в луксозната баня на началническия си кабинет и застана пред огледалото. Знаеше, че има малко старомодно излъчване. Жена му казваше, че прилича на човек, който би трябвало да препуска на кон с глутница хрътки по дирите на лисица. И въпреки че произхождаше съвсем недвусмислено от средната класа, той поддържаше този образ. Беше се научил да говори с акцент, подсказващ принадлежност към далеч по-висока социална прослойка, имаше склонност да се облича в туид като провинциален земевладелец, носеше сака с два шлица над плътни карирани ризи, розовите му бузи бяха винаги гладко избръснати, косата — пригладена със скъп гел на фирмата за луксозна парфюмерия „Флорис“. Беше се преместил в Брадфийлд от Девън, където се беше чувствал по-добре, но липсата на сериозни престъпления му пречеше да се издигне.

И ето докъде го беше довело наличието на сериозни престъпления. Да стои посред нощ в кабинета си в очакване да бъде направен на пестил от жена, чийто образ можеше да бъде поместен в речника срещу понятието „кучка“. Джеймс Блейк стегна мускулите на стомаха си и се върна обратно в кабинета. Отиде до вратата, отвори я и подкани с жест двамата, които чакаха отвън.

— Заповядайте.

Пола отиде с Карол до паркинга на Скенфрит Стрийт, където тя беше оставила „Лендроувър“-а си. Изпрати с поглед колата, докато светлините й изчезнаха, после потръпна от влажния нощен въздух и запали цигара. Едва я беше преполовила, когато телефонът й иззвъня. Когато видя, че се обажда Елинор, се изкуши да я прехвърли на гласова поща. Предположи, че в новините са говорили за ареста, а все още не беше в състояние да говори за това с Елинор или с Торин. Но привързаността победи трезвомислието и Пола прие повикването.

— Сержант Макинтайър — каза тя, използвайки кода, с който подсказваше, че е в работна обстановка.

— Само набързо — гледах новините и предполагам, че си затрупана от задачи. Но си казах, че ще искаш да знаеш.

— Какво да знам?

— Отново говорихме с бащата на Торин. Всъщност говори най-вече Торин. Добре си побъбриха. Той описа на баща си какво преживява, когато мисли за майка си. Наистина можа да поговори откровено с него. А после и аз поговорих с Том. В крайна сметка той каза, че ще ни бъде много благодарен, ако се съгласим Торин да живее при нас, докато изтече срокът на службата му в Афганистан.

Пола долови искрената радост в гласа на Елинор. Не можеше да прецени съвсем точно каква част от тази радост споделя, но беше съгласна да приеме предизвикателството. Никога не беше мечтала за спокоен живот — и може би така беше по-добре. Загаси цигарата си, влезе обратно в участъка и почувства как я обгръща топлият, спарен въздух.