Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Следващата врата в антрето водеше към трапезария. Отново никакви следи от домашен уют. Единствената лична вещ в стаята беше голяма студийна снимка на Тейлър с двете му деца, окачена точно срещу вратата. Нито едно от децата не изглеждаше особено щастливо от близостта с татко, чиито ръце лежаха тежко върху раменете им. Пола се упрекна, че започва да си съчинява. Действително, не можеше да се направят кой знае какви заключения от една снимка.

В дъното на коридора имаше сводест вход, през който се влизаше в кухнята. Пола рязко си пое дъх. Ръководителят на екипа за огледа, застанал до нея, изруга под нос.

— Очевидно този арогантен мръсник не е и допускал, че може да бъде заловен — каза той. — Само погледнете. Тъпкано е със следи. Кръв, пръстови отпечатъци… На пода до кофата за боклук има кичур коса. Вижте и тези метални халки, завинтени в рамката на вратата и в стената. За първи път виждам кухня, която напомня по-скоро на стая за изтезания.

Пола отстъпи, за да остави хората от екипа да поставят метални плоскости по пода — трябваше да вървят по тях, за да няма опасност от заличаване на следи. Това беше от онези резултати на издирвания, които напомняха на нож с две остриета. Като криминалист тя беше ударила джакпота. Като човек се чувстваше смазана. Сега вече можеше да си представи какво бе претърпяла приятелката й, и тази мисъл беше ужасна. Докато чакаше, изпрати други детективи на горния етаж.

— Огледайте се набързо — каза тя. — Само отваряйте всички врати подред, за да се убедим, че Мари Мейдър не е в къщата.

— Тази врата към гаража ли води? — попита тя, сочейки вратата, в чиято рамка беше завинтена металната халка.

Шефът на екипа надникна през прозореца, за да се ориентира.

— Да, така изглежда. Искате ли да го огледаме?

— Все още не сме открили изчезналата жена, така че да, искам. Когато кажете.

Последните метални плоскости бяха положени и сега вече имаше възможност да се стигне до вратата. Ръководителят на екипа отвори вратата пред нея със замах и Пола прекрачи прага.

На пръв поглед това беше обикновен гараж на къща в предградията. Инструменти и градински сечива висяха, спретнато окачени по местата си. Работен тезгях, наредени един върху друг сгъваеми градински столове. Голям фризер, тип ракла.

А после, при по-внимателен оглед, се виждаха предварително накъсаните парчета изолирбанд, провиснали от един рафт. И следите от кръв, и късчетата от нещо, много напомнящо на кожа, закачили се по грапавините на грубия циментов под. И металните халки, завинтени на три стратегически подбрани места.

— О, по дяволите, фризерът! — каза тихо Пола и тръгна да прекосява гаража.

— Чакайте! — извика специалистът по огледите. — Може да унищожите доказателства!

— В този фризер има жена! — изкрещя през рамо Пола и затича. Кръвта и адреналинът пулсираха в главата й. Тя вдигна капака. Уплътнението поддаде с шум, който отекна като гръм в ушите й. И Пола видя пред себе си Мари, сгушена в зародишна поза, в локва от кръв и урина. Руса, насинена, пребита. Неподвижна като смъртник. Пола посегна към нея, докосна топла плът, долови трепкането на пулс под челюстта й.

— Измъкнете я от тук, по дяволите, жива е още!

— Трябват ни снимки! — изкрещя аналитикът в отговор.

— Тук съм — обади се видеооператорът. — Отстъпи назад за малко, Пола.

Макар че всичките й инстинкти я тласкаха да възрази, Пола се подчини — но само за толкова време, колкото бе необходимо, за да се преброи до пет. После вече им крещеше да доведат помощ, да повикат линейка, да извадят Мари Мейдър от онова, което е трябвало да бъде неин ковчег, за да бъде върната към живота.

В участъка на Скенфрит Стрийт Фийлдинг упорито игнорираше факта, че все още държи Тони Хил в ареста, макар че стрелата на компаса се беше завъртяла неумолимо и вече сочеше в съвсем различна посока. Днес трябваше да бъде нейният голям ден, днес трябваше да се състои пресконференцията, на която тя щеше да съобщи за ареста на известна личност по обвинение в извършването на две убийства. В нейното съзнание това беше моментът, доказващ, че тя е способна да извърви пътя до върха.

Вместо това й се наложи да изслуша жалките опити на Бронуен Скот да отхвърли доказателствата срещу Тони с някаква невероятна история за кървене от носа и сблъсък в коридора на болницата. Историята очевидно беше скърпена и щеше да се разпадне при по-старателна проверка, но проверката щеше да отнеме време, а часовете минаваха. Очевидно това беше тактически ход с цел тя да не може да повдигне обвинение срещу него и да бъде принудена да го пусне с уговорката, че ще бъде на разположение. Което пък щеше да даде възможност на тази кучка Скот да свика своите така наречени експерти, за да хвърлят съмнение върху валидността на пръстовия отпечатък.