Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Стана й ясно, че отива към щандовете в дъното. Макар че магазинът не беше от същата верига, която ползваше тя, когато пазаруваше необходимото за ремонта, те всички изглеждаха отвътре почти еднакво. Очевидно Тейлър беше добре ориентиран — насочи се направо към вратата, откъдето се влизаше в секцията за рязане на дървени плоскости. Карол предположи, че иска да поръча нарязан дървен материал, или може би да си прибере вече поръчаното. Намери място, откъдето можеше да държи под око вратата, без да буди подозрения, и се загледа невиждащо в каталог с обзавеждане за баня.

Времето се влачеше, а Тейлър така и не се появяваше. Първоначално Карол не се обезпокои. Знаеше от опит, че можеше да мине доста време, докато клиентът изясни изискванията си, особено пък ако се поръчваха няколко различни неща. Но след десет минути започна да се тревожи. Нещо не беше наред.

Накрая, след като минаха дванайсет минути, тя влезе в сектора за рязане на дървен материал. Зад тезгяха някакъв мъж в работен гащеризон с логото на фирмата прелистваше купчина листа и сравняваше написаното в тях с компютърния екран пред себе си. Друг от продавачите се беше облегнал на куп плоскости от различно дърво, увлечен в разговор с Гарет Тейлър. „Майната му!“ Карол отиде до един кош с изрезки и започна да се рови в него, като че ли търсеше нещо конкретно. Измъкна парче шперплат, престори се, че го сравнява с нещо, записано в телефона й, поклати недоволно глава, върна го в коша и излезе. „Майната му!“.

Върна се към обзавеждането за баня, ругаейки се за проявеното нетърпение. Трябваше просто да чака, а ето че не можеше да се справи дори с това. В главата й отекнаха думите на Тони. „Всички грешим, Карол. И някои наши грешки ни струват по-скъпо от другите.“ Тя отпъди гласа му по-надалеч в мислите си, надявайки се сегашната й грешка да не се окаже от наистина скъпите.

Изтекоха бавно още петнайсет минути. Тогава мъжът, който седеше досега зад тезгяха, излезе на входа, пресегна се над главата си, хвана една метална щора и я задърпа надолу.

Карол трепна, забърза и стигна до него, когато той вече беше клекнал, за да заключи катинара.

— Затваряте ли?

Той вдигна очи към нея.

— Да, затваряме в пет и половина. Ако имате нужда от рязане на дървен материал, трябва да дойдете утре.

— Да му се не види — каза тя. — Питах се — има ли тук някакъв товарен изход, за да не се налага да влача нарязания материал през целия магазин?

Мъжът се изправи.

— Официално не — отвърна той. — Но отзад има изход с ролетна щора — за доставчици. Разрешаваме на клиентите да спират там и да товарят покупките на колите си.

Тя му обърна гръб, опустошена от гняв и разочарование. Не само че бе успяла да събуди подозренията на Тейлър, но и беше допуснала той да се измъкне. Беше забелязал, че тя се интересува от него и се беше отървал от нея. Сега можеше да е къде ли не и да прави какво ли не. А тя не разполагаше с никакви уличаващи го сведения — освен факта, че куца и теорията на Тони, която се основаваше на смъртта на съпругата му. Дори на Бронуен Скот щеше да й бъде трудно да постигне нещо с това.

Карол тръгна с тежки стъпки към изхода. Предишното оживление я беше напуснало. Може би трябваше да се обади на Пола, за да обсъди заедно с нея какво да правят по-нататък. Но както се развиваха нещата, ако трябваше да се служи на правдата, надали Карол щеше да свърши тази работа.

Имаше нещо добро и в това да караш „Лендроувър Дифендър“ — нямаше опасност да не можеш да го откриеш на паркинга. Високият „Лендроувър“ се забелязваше дори сред микробусите и останалите тлъсти, тромави джипове. Свела глава, потънала в напрегнат размисъл, тя тръгна към него. Като се вземеше предвид колко претъпкан беше паркингът и колко оживен беше магазинът, наоколо имаше учудващо малко хора. Имаше една групичка около щанда за хамбургери, но иначе беше почти пусто. Естествено, червеното беемве на Гарет Тейлър не беше на мястото, където го беше паркирал при пристигането. Очевидно се беше измъкнал.

Когато наближи „Лендроувър“-а, Карол вдигна високо ръка и натисна копчето за отваряне на вратата. Това дистанционно винаги й създаваше проблеми. Трябваше да застане непосредствено до вратата при мястото на шофьора, за да се установи връзка и ключалките на вратите да изщракат. Тя реши да пусне кучето за малко, колкото да се изпикае, преди да продължат нататък, затова обърна гръб на предната врата и тръгна да заобиколи колата, за да отвори багажника.