Вал Макдърмид - Изгорени мостове

— И се предполагаше, че ще се подложиш на втора операция, и да се премахне накуцването — допълни Карол. — Доколкото разбирам, все още гледаш да не се мяркаш пред доктор Чакрабарти? — тя се поизвърна към Бронуен. — Той наистина накуцва. Когато се умори, куцането става по-видимо. Така би станало, след като е вървял пеш две мили, за да пазарува от друг магазин на „Фрешко“, вместо от кварталния.

Скот му хвърли проницателен, преценяващ поглед.

— Не ми харесва това с накуцването — каза тя. — То е от този вид косвени доказателства, за които прокурорите дават мило и драго.

— Много хора куцат — възрази Тони.

— Всъщност не е така — отбеляза Карол. — И ако ти беше направил това, което трябваше да направиш, и ти нямаше да куцаш. Нежеланието да предприемеш нещо ти създава единствено проблеми, Тони. И не за първи път.

Тя никога не бе крила мнението си, и той винаги й се беше възхищавал за това. Но не беше лесно да приеме тази нейна черта, когато самият той беше обект на острата й критика.

— Съжалявам — каза той.

— Може ли засега да оставим настрана словесните ви дуели, моля? — Скот говореше с не по-малко раздразнение от Карол. — Какво е другото косвено доказателство?

Тони погледна Карол и се усмихна криво.

— Преди да го кажа, за да си спестя някой шамар, държа да подчертая, че то е някаква абсурдна приумица на главен инспектор Фийлдинг. Не моя.

— Фийлдинг смята, че и двете жертви приличат на мен — каза уморено Карол. — Навила си го е на пръста. Смята, че Тони убива жени, които приличат на мен, защото съм се разделила с него.

Настана дълго, тежко мълчание. После Скот попита небрежно:

— А така ли е, Тони?

Търпението бе добродетел, към която бе приучен от дете. Баща му никога не бе търпял капризи и хленчене, затова той разбра отрано, че начинът да сведе болката в съществуванието си до минимум беше да си държи устата затворена и да се научи да чака. Затова и за него не беше трудно да удължи времето, което тя щеше да прекара във фризера, преди да я извади, за да си поиграе с нея.

Но това не означаваше, че той ще безделничи и ще стои със скръстени ръце. Междувременно мъжът й сигурно беше изпаднал в паника. Беше почти полунощ — тя трябваше да се е прибрала у дома още преди пет часа, като се има предвид кога си тръгна от работа. Първоначално съпругът може би беше решил, че я е задържал някакъв проблем с транспорта — закъснение на трамвая може би. Или пък някаква катастрофа, която е хвърлила в хаос движението в центъра на града. Нещо не чак толкова обезпокоително. Но минутите са течали, а не е пристигало съобщение, телефонът не е иззвънял, и той сигурно е започнал да се измъчва от тревога.

Какво ли е направил тогава той, този Марко Мейдър, чието дразнещо привлекателно лице му се усмихваше от снимката, която намери в портфейла й? Разбира се, опитал се е да се свърже с нея. Но междувременно телефонът й е бил не само изключен, но и батерията, и СИМ картата му са били извадени. Щеше да ги постави обратно, когато вече нямаше да има знамение дали някой ще я проследи по телефона или не. Но засега вземаше всички възможни предпазни мерки.

И така, Марко щеше да установи, че телефонът й не функционира. Каква ли щеше да бъде следващата му стъпка? Сигурно щеше да започне да се обажда на приятелите й, за да разбере дали не е при някой от тях и дали не е споделяла с тях някакви свои намерения за вечерта. Разбира се, нямаше да узнае нищо.

Нямаше да може да се обади на някой от колегите й, защото тя току-що бе започнала работа на новото място и надали бе успяла да изгради там някакви социални контакти. Той сигурно не знаеше имената на новите й колеги, камо ли пък телефонните им номера.

Следователно щеше да му се наложи да отиде до сградата на „Телит Комюникейшънс“, където служителят от нощната охрана щеше да му каже, че в сградата няма никой. Ако Марко Мейдър решеше да вдигне повече шум, охранителят би могъл да му покаже дори данните в компютъра, регистрирал часа, в който е излязла и се е упътила към асансьора.

След това вече бе възможно той да е решил да се обърне към полицията. Но това нямаше да му помогне с нищо. Едно петчасово закъснение нямаше дори да бъде отбелязано в книгата, където се регистрираха инцидентите от деня. Дори ако се вземеха предвид двете убийства на жени през същата седмица. Защото нямаше показатели, по които съпругата на Марко Мейдър би могла да бъде свързана с една полякиня — дистрибутор на фармацевтична фирма или с главния фармацевт на „Брадфийлд Крос“. Връзка не можеше да се направи, защото, като изключим факта, че си приличаха на външен вид, подборът бе направен произволно. Хората казват, че не може да се съди за една книга по корицата й и за съжаление това е така. Но на него му се налагаше да се ориентира по корицата. Те трябваше да отговарят на въображаемия образ в главата му, на мечтата, породила се от лицето на Лорън Хътън на екрана. Процесът беше изтощителен, но рано или късно той щеше да открие истинската. Онази, която щеше да замести другата, измъкнала се от разплатата, която заслужаваше.